НЕГОВОТО СЛОВО, проф. Георги К. Георгиев

Бях ученик в Ловешката мъжка гимназия, когато в читали­ще „Наука“ заедно с проф. Д. Михалчев и проф. Ст. Консулов изнесе сказка и Асен Златаров на тема „Слънцето и животът“. За първи път слушах такова вълшебно и замайващо слово. Мургавият сказчик с вдъхновено интелигентно лице, високо че­ло и горящи очи ни заплени и поведе някъде из слънчевите чертози и безкрайната синева. Тогава за първи път почувствувах силата и обаянието на науката. Дни наред бяхме замаяни от магията на блестящата сказка на Златаров. А след няколко години, когато Ловеч имаше вече железница и Златаров беше отново поканен от ръководството на читалището, той така обаял ловешките граждани, че те били „готови да постелят пътека от гарата до града, та дано минава по-често по нея“.

През горещото лято на 1925 г. в Ловеч дойде във ваканция моят братовчед Георги Атанасов — студент, а по-късно хонору­ван професор в Художествената академия в София. Донесе ли­тературния сборник „Жътва“, редактиран от В. Добринов, и с прекрасни винетки от Дечко Узунов. Под портрета на млад мъж с мустаци и съсредоточен поглед стоеше името на Асен Златарoв, а отдолу с по-дребен шрифт „асистент в университета“. В сборника бяха дадени откъси от двете му поеми „Песен за нея“ и „Цветя за него“. Така се запознах и с писателя Асен Златаров с литературен псевдоним Аура.

Есента на 1927 г. Голямата амфитеатрална I медицинска аудитория на ул.„Дунав“ гъмжеше като кошер от първокурсници — студенти по медицина и ветеринарна медицина, естест­вена история, агрономство, лесовъдство и физика. Очаквахме с нетърпение първата лекция по неорганична химия. Пред голя­мата черна дъска безшумно излезе скромен среден на ръст, мургав човек. Залата неусетно утихна, а после гръмна от апло­дисменти. Доколкото си спомням, тогава само проф. Златаров биваше посрещан с ръкопляскания при първата си лекция. След това като планински ручей потече словото на професора-магьосник.

Слушахме пет часа седмично лекции — сряда и четвъртък от 17 до 19 часа и петък от 18 до 19 часа. Бързахме да заемем места в аудиторията, тъй като нямаше учебници и записвахме лекциите. Проф. Златаров четеше двата часа непрекъснато без почивка и ръцете ни отмаляваха от писане. При неговите лек­ции скучната и суха неорганична химия ставаше интересна, за­щото той имаше не само дар слово, а художествено слово. Спом­ням си как увлечено прочете лекцията за въглеродния окис. Когато стигна до биологичното му действие, той забави говора си и някак възглухо, бавно, подчертано ритмично каза: „Кога­то някой незнаен и бездомен бродяга срещне по пътя си вар­ница в някоя ветровита, студена и безлунна нощ,той подслоня­ва измъчената си глава до топлите й стени и неусетно заспива. На сутринта го намират издъхнал... В една влажна и студена утрин парижките вестници протръбиха кобна вест: „Умрял е Емил Зола“. Оказало се, че през нощта г-жа Зола е затворила по-рано печката и Емил Зола се отровил от въглероден окис... Беше блестящ и незаменим преподавател.

В същото здание на ул. „Дунав“ имахме и по четири часа седмично лабораторни упражнения по неорганична химия при асистентката на Златаров Мария Андрейчина. При всяко уп­ражнение професорът влизаше и минаваше покрай всеки сту­дент. След това заставаше до прозореца и погледът на сиви­те му очи пробягваше по златните кубета на „Александър Нев­ски“. Мургавото му лице беше уморено и с лека болезненост. Чувствуваше се, че преди това е чел дълго и сега си отпочива до прозореца. А той четеше много — според него по двеста кни­ги годишно.

Освен това през летния семестър проф. Златаров четеше по пет часа седмично лекции по органична химия и факултативно по един час седмично курс по еуфористични отрови. Лекциите му по курса „Наука за храненето“ се посещаваха не само от студентите, а и от граждани. Преди започване на изпитната се­сия той устройваше екскурзия със студентите-естественици до пирамидите при с. Кътина, Софийско, като се стремеше да по­пуляризира това природно творение. По време на екскурзията ни говори и за приятелството си с П. К. Яворов.

На изпит се явявахме поотделно по неорганична и органич­на химия. Изпитваше в същата I медицинска аудитория на го­лямата маса, на която правеше опити по време на лекции, пред черната дъска. Неизпитваните студенти слушаха и чакаха ре­да си по чиновете. А при него на изпит се явяваха около 300 души, тъй като курсът му беше един от най-големите в уни­верситета. Изморяваше се много. . .

През септември 1928 г. постъпих на работа като администра­тор в списание „Нашето дете“, срещу което получих квартира в семейството на книгоиздателя Стилиян Кутинчев. Той живееше в къщата на Асен Златаров на ул. „Чепино“ № 5. Златарови влизаха откъм „Чепино“ и живееха на горния етаж, а Кутинчеви — откъм „Върбица“ и заемаха първия етаж. Златаров и Кутинчев бяха близки приятели и членове на кооперативното книгоиздателство „Акация“. То издаваше четивата „Наука и живот“ с редактор Кутинчев и „Натурфилософско четиво“ с ре­дактор Златаров. По това време децата на Златаров бяха мал­ки. Светозарчо беше дете, а Асенчо — ученик в V или VI клас по старому. През свободното си време ходеше при баща си, за да се занимава с опити по химия. Понякога в градинката на двора се разхождаше наметната с шал г-жа Евдокия Златарова.

Златаров работеше сутрин рано. През зимата също става­ше в зори и палеше печката. Понякога от горния етаж над мен се долавяше глухият му глас, като че ли декламираше или чете­ше на глас. По-късно узнах, че е прочитал всичките си работи предварително на жена си, която е била негов строг критик.

У семейство Златарови идваха много гости, сърдечно посре­щани и щедро гощавани — писатели, професори, общественици. Често идваше Николай Райнов,чиято първа жена Диана беше братовчедка на Златаров. Днес на мястото на двуетажната му къща е построен съпритежателски дом „Проф. д-р Асен Зла­таров“.

Асен Златаров често посещаваше прочутата някога сладкар­ница „Цар Освободител“. От сладкарницата излизаше винаги сам. Лицето му беше съсредоточено, сериозно, уморено. Сла­бата му, малко приведена фигура припряно ситнеше по „Царя“, завиваше край Министерството на външните работи (днес БАН), прекосяваше градинката и се отправяше към ул. „Че­пино“.

По време на моето студентство Златаров изнесе сказка за Жан Жорес. Смяташе се за ученик на този бележит обществе­ник, социалист и човек и се гордееше с това. Сказката беше възторжена, пламенна възхвала за Жорес. Той говореше вдъх­новено, целият обхванат от ентусиазъм и горещо преклонение. Всяка клетка в него пламтеше, трепереше от любов, възхище­ние и гордост за любимия учител. Краят на думите му беше увенчан с нескончаеми и бурни аплодисменти. През същата го­дина беше изнесена и сказката за Емил Зола — негов любим писател и учител. Сказката беше изнесена по златаровски. Об­разцова литературна сказка, на която биха завидели видни ли­тератори. По-късно Златаров чете публично глава от романа си „В града на любовта“. Романът беше художествена, възтор­жена книга. И такъв блестящ стил и чист, кристален, звучен български език!

Никога няма да забравя речта на Асен Златаров по случай 50-годишнината на Антон Страшимиров, произнесена през но­ември 1931 г. в Народния театър. Речта на Златаров и достойният отговор, даден от него в пресата срещу надигналия се вой на жълтата преса, десетки години щяха да бъдат гордостта, отстояната съвест и чест на прогресивна България и пример за подражание на младите поколения. Това е най-високият връх, до който може да достигне гражданската доблест и нравстве­ният подвиг на един българин.

Златаров не прощаваше на парвенютата в културата и нау­ката, на кариеристите, подлеците и некадърниците и страстно се бореше против тях. Но и те, както и цялата буржоазна об­щественост не му прощаваха. Години наред го оскърбяваха, унизяваха и отричаха и с това тровеха светлия му дух, подрон­ваха деликатното му здраве и ускориха ранната му кончина.

Асен Златаров беше рядко съчетание на способности в един човек. Напълно хармонична личност, просмукана от възтор­жено творческо и поетично начало, наситило изцяло научната и литературната му дейност, лекциите и сказките му, обикно­вените му разговори, всекидневния му живот — цялото му съ­щество. Беше гордостта на прогресивна и културна България — своего рода еманация на здравото ядро на българския народ.

През есента на 1947 г. първата си лекция по минералогия пред студентите-първокурсници по индустриална химия при Техническия факултет на бившия Варненски университет за­почнах с думите:

— В началото на вашата кариера като бъдещи химици искам да запаля у вас по едно златаровско пламъче. Нека неговият светъл и възторжен живот ви бъде за пример.

С това исках да отдам своята малка почит към учителя си по химия.

София, сп. „Химия и индустрия“, №2, 1985 г.

Подготвил за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ