Ето едно
множествено число, което противоречи на себе си: Асензлатаровци са малко по
света, още по-малко у нас, в България, на прага на Изтока и на Запада, на тоя
праг, о който толкова цивилизовани и още по толкова диви са си отърквали
цървулите.
Помислете за
големите учени в онези времена, когато имаше големи учени, ще видите, че те
всички са с целия живот, с цялата вселена и най-силната им сила идеше от
разнообразието, от разностранността на интересите и на дарованията. Помислете
за естественика, за рисувача, за държавника, за биолога Гьоте. Помислете за
Кант, помислете за Платона, за древния Аристотел и за новия Аристотел Лайбниц,
за Данте, за всички, които са направили нещо в тоя свят, или за всички, които
са казали нещо на тоя свят: те са все такива, за които си мисля днес, когато
пиша тия редове за нашия Асен Златаров. И пиша това, защото тъкмо от тая страна
най-много и най-зле е атакуван той от тия, които няма да кажат нищо на света. И
най-успешно...
И само тия
специалисти са направили нещо за големия свят, които са били всеобхватни, които
са хващали света не като отделна дроб, а като сложно, органически свързано
цяло.
Преди
двайсет и две години писах аз за хора от тоя род, в отделни отрасли на науката,
в отделните отрасли на самия живот, писах за тъй наречените учени диви, които
са прочели само по една книга по въпроса, с който се занимават, и ги нарекох
еднокнижници или както ги нарича премъдрият Хораций — homines unius libri (хора
с една книга).
Разбира се,
поклон пред специалиста, който си има своята специалност и се вдълбочава в нея
и я обича. Такъв специалист винаги е разностранен и с жив интерес към
разклоненията на науките и на живота.
Но има хора,
които нямат, собствено нямат никакъв интерес, а само са се заяли по случай с
нещо, захапали са нещо и го държат с всички сили, не им остава сила за нищо
друго.
В една
прелестна сатира тоя мой приятел Хораций ни разправя нещо за тях. Да срещнеш в
дивия лес въоръжен от глава до пети разбойник — не се бой, все имаш шанс да се
спасиш. Да срещнеш изгладняла кръвожадна пантера — пак има надежда да се
избавиш. Да паднеш във вълните на бурното Адриатическо море — пак ще можеш да
се надяваш, че ще дойде от някъде спасение. Но срещне ли те еднаж човек, който
е прочел само една книга по някой въпрос или знае само едно нещо на тоя свят —
от него ти никога и никак не ще се спасиш!...
И ето защо
аз си мисля за Асен Златаров, на него можеш всичко да кажеш, той няма да те
изяде. За щастие и в политиката, и в науката, и в другите звания и поприща, и
между литературите аз вече знам някои Асензлатаровци — и у нас! И това е
радост. Но все пак ние имаме още голяма, много голяма потребност от сили като
Асен Златаров.
Неговият
голям успех в живота, неговата дейност — нека насърчават и мнозина други в тая
посока.
В природата
и живота няма скокове, но няма и откъслеци, всичко е плътно едно след друго и
образува веригата на всички сили по света. И само в такива всеобхватни души се
раждат новите мисли, само те знаят где какво трябва.
Думата
„строител“ сега се употребява твърде често у нас и ние имаме строители на нашия
морален, интелектуален и държавно-обществен живот.
Те бяха
всички от тая кръв. И Раковски, заради което, види се, Вазов го нарича „образ
невъзможен“, и Любен Каравелов, и Христо Ботев, особено Петко Славейков, те
бяха подвижни енциклопедии с огнена душа. Всезнаещи не бяха, но много работи им
бяха близко познати. А това, което не знаеха, те с природна бързина го
усвояваха и лесно се ориентираха в него.
От тяхната
кръв е и нашият скъп и млад Асен Златаров. Заради това и най-отвлеченото става
в разговор с него осезателно, заради това не вярвам някому досега да е било
доста да беседва с него по какъвто и да е въпрос.
И заради
това и от него при всяко начинание мнозина искат мислите му и думите му. И той
трябва — има-няма време да пише, да говори... И това, което говори и пише,
сякаш е родено точно за случая, сякаш с него нарочно се е занимавал Асен
Златаров...
Сега ние сме
близо до такива лица и не ни се вижда нищо чудно, но нашите поколения ще ни се
чудят, че ние не сме им се чудили.
А ние с
искрена завист го поздравяваме и му желаем да е още далеч от средата на своята
дейност.
София, март 1932 г., Литературен
глас
Подготви за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ