Тръгнах за Добрич със свито сърце: отивах в град,
който някога бе цветущ, богат, а какво ли ще видя сега там. . . Но когато от
Варна автомобилът ме понесе по шосето, обградено с избуяли в зеленина ниви,
почна да ме заразява възторгът на приятеля, млад адвокат от Добрич, който бе
дошел да ме вземе, и неговата жизнерадостна усмивка ми подействува така хубаво!
Ето
и границата: два бели камъка от всяка страна определят неутралната област, а
зад тях почва „другата“ държава. При тия граници човек всякога се чувствува
като подсъдим; почват да ти бъркат куфарите, чужденец ти взема паспорта и ти се
чувствуваш като изоставен и без закрила. Слава богу, че сега всичко това минава
леко: митничарят попита само колко цигари нося и нищо повече. А около мене
приветливи и мили хора, дошли да ме посрещнат и поздравят. Малко момиченце с
бяла шапчица, бяла рокличка, бяло палтенце — същинска едраполска маргаритка —
ми подава цветя. За благодарност, казвам на малката, че ще я чакам дами стане
студентка. . . Какъв ли артериосклеротик ще бъда тогава и кой ли млад доцент
ще чете моя курс. . .
Сбогуваме
се с енергичния наш граничар-офицер и трите автомобила ни отнасят за Добрич.
Градът прилича на някой от нашите южно-български градове.
И чуваш само българска реч: чиста, никакво наречие, с правилен изговор и без
всеки чужд акцент. А по магазините и учрежденията стоят надписи с чужда азбука.
. .Веднага изживяваш противоречието между правдата на една жива действителност
и изкуственото, чуждото, което се е врязало в нея. . . Градът се обитава от
трийсет хиляди българи, десет хиляди турци и пет хиляди смесица.
Стоят
разлепени по улиците обявите за моите сказки. На румънски и български. Чета им
заглавията на румънски и ме забавлява: „Arta de a trai“. Разбирам, че това е
същото „Изкуство да се живее“, а нищо не ми казва! Благословен
езикът, на който говорят бащите ни, защото само в него думите имат душа и
казват нещо,което не само се разбира, а се и живее! А колко е хубав българският
език!Звучен, силен, богат език!
Сказките
ми бяха празник за мене. Толкова много цветя получих, че още съм замаян. И тия
грейнали погледи на слушателите, тая борба за място на касата на киното, гдето
ги говорих! Закачлив приятел казва: „Гостуването на Хозе Мохика в София е нищо
при твоето тука, нали?“ — „Да, само че без моралните изстъпления“—„Да не
съжаляваш?“
Официалните румънски власти в града проявиха внимание
и любезност към мене.На втората ми сказка бях поздравен на румънски от
председателя на румънското културно дружество, което също урежда народен
университет, и той каза много ласкави думи както за гражданите-българи в
Румъния, така и за България. В разговор комисарят на полицията ми каза, че би
се радвал, ако отнеса добър спомен от Добруджа. И добави: „Ние румъните сме
работлив земеделски народ, кротък и незлобив, какъвто е и българският народ, и
недейте ни смесва с тия планинци-румъни, които се заселиха тук, които имат
по-друг нрав и които създадоха доста неприятни инциденти. Но това вече се
изживя и остава минало.“
Самите
българи ми заявиха, че откакто са на власт национал-църънистите (земеделците),
отношенията на румънските власти към българското население в Добруджа са добри
и коректни.
В Добрич най-хубавата проява на българите е техният
културен комитет, който се грижи за училищата, урежда сказки, поддържа
безплатна трапезария за бедни ученици. Досега Българският народен университет е
изнесъл към 50 сказки. Съществува вече трета година. Ето едно дело, което
заслужава само похвала.
Посетих
двете български гимназии: девическата и мъжката. Мъжката гимназия е ново,
хубаво здание, където се помещава и част от прогимназията и основното училище.
На учащите се опитах да кажа няколко думи, да им приповторя да обичат и ценят
българския език, но не успях да довърша: ридание ме сграбчи и задави...
Ходих и до едно село, селото Геленджик, а оттам и до
Балчик.
Селото
е разделено на две: угледните, чисти, наредени къщи на добруджанеца-българин и
землянките на колонистите-куцовласи, които тука наричат македонци. Два свята,
две отделни души, два типа човеци, едните работливи, уседнали, здрави подух и
воля, другите буйни, несдържани по жестокост, непривързани към земята и
земеделския труд. В начало е било лошо, когато са се настанили пришълците. Сега
вече се е поулегнало и почват между тях и човешки отношения.
Богата
е добруджанската земя: да стиснеш чернозема й — масло ще се изцеди. Земя злато.
Но тежат на селянина там високите данъчни тегоби и задълженията към лихварите.
Но ако даде Господ някоя и друга година плодородие — ще се съвземат и оправят.
Едно им липсва: нямат си черква, нямат си училище. И мене ми се ще да вярвам,
че добросъседските ни отношения с Румъния, както стават все по-добри и
по-добри, ще наложат разрешението и на тоя болен въпрос. Защото в лоялността на
българина-добруджанец румънската държава не бива да се съмнява: тия хора там не
са комитаджии, не са слепи иредентисти. Те ще станат още по-добри граждани за
държавата си, когато тая държава задоволи техните културни нужди и зачете
напълно тяхната племенна самобитност. Пътят в това направление е почнат и нека
се надяваме, че ще продължи, защото това е в добре разбраните интереси на
Румъния и България, които стари традиции на приятелство са обвързвали: с
нашата северна съседка ние можем да живеем в мир и да очакваме от него само
блага.
Балчик
видях за малко. Но ми остави изживелица на приказка. Чуден град! Град за
художници: сребърните му склонове, живописният бряг, странната архитектоника
на улици и квартали — ето сюжети за живопис. Но градът запада:мъртви са
магазините край морето, няма някогашните гемии, които да товарят стока.
И
тука най-хубавото, което видях, е новата сграда, гдето се помещава българската
прогимназия. Но колко е бедна детската библиотека на тая прогимназия! А като си
помисля колко хиляди книги за деца и какви хубави книги има издадени у нас!
Няма ли кой да прати за децата на Добруджа от тия книжки?
В
Балчик опознах нови, ценни хора, сърцето ми отнесе от там скъп спомен и той ще
ми бъде за дълго нравствено и душевно ободрение.
Пожелавам
и на други да отнесат същото: нека наши поети, писатели, учени не забравят, че
в Балчик има Български народен университет. В замяна на това ние ще искаме и
приятели румъни, техни писатели, поети и учени да заповядат у нас и ни покажат
нещо от духовните стойности на нашата съседка Румъния, с която ние желаем да
бъдем в най-добри отношения.
1933
Пояснения:
В Добруджа — I (стр. 354). През пролетта на 1933 г. Златаров
посещава Южна Добруджа, намираща се тогава под румънска власт. Той се опознава
с всички среди на българското население; изнася редица сказки. Неговото
посещение се превръща в истински празник за попадналите под чокойско
господство наши сънародници, които имат рядката възможност да влязат в
непосредствен досег с един бележит представител на прогресивната българска
културна общественост и да чуят от него ободрителни думи на скъпия им роден
език. Самият Златаров е не по-малко трогнат и смята престоя си в Добруджа за
една от най-светлите свои изживелици. Още веднага след връщането си в България
той прави изказвания пред представители на печата във Варна (в. „Черно море“,
год. V, бр. 1313, 5. V. 1933), в които предава впечатленията си от виденото,
изтъква редица културни прояви на българите в Добруджа, говори по взаимните
отношения между румънци и българи и изказва надежда за откриване на нова ера на
разбирателство между двете съседни страни. След завръщането си в София помества
(на 18 май) статия във в. „Време“ (вж. бел. 79). Следващата негова статия е
коментираната тук статия — .,В Добруджа“ (I), поместена във в. „Литературен
глас“, г. V, бр. 195, 21. V. 1933, стр. 1 и 2, подлистник, представяща репортаж
за посещението в Добрич (днес гр. Толбухин) и Балчик.Тази статия е препечатана
във в. „Добруджа“, орган на Съюза на просветно-благотворителните дружества
„Добруджа“ в България, ред. П. Господинов, София, год. VIII, бр. 162, 22. V.
1933, стр. 1, под наслов „В поробена българска Добруджа“, и във в.
„Обединение“, независим седмичник, Добрич, год. I, бр. 3, 31. V.1933, стр. 1,
подлистник, под заглавие „Впечатленията от Добруджа на г-н професор д-р А.
Златаров“.
