 |
| СТЕФАН РОБЕВ |
Човек може да се опре само на онова, което му се съпротивлява.
Блез Паскал
За обществото е много трудно да предскаже кой
измежду рояка надарени и недотам надарени младежи ще се окаже по-сетне онзи
исполин, който ще остави светла диря в науката и ще накара столетията да
заговорят за него. Обществото обаче може без всякакви рискове да определи
пред-варителните условия, на които обеща-ващият би трябвало да отговаря. Не го ли
стори, то само ограничава ползата, която дарованията се готвят да му поднесат. Еварист
Галоа, гениален математик, записва епохалните си математически открития в
нощта, преди да бъде убит на дуел през 1832 г., а той е на двадесет и една
година! Несъмнено е имал право и да не ги опише, човек преди смъртта си има да
мисли и за други неща, особено когато никой нищо не чака от него.
А обществото спокойно е проспало своя дълг. Проспало
го е с незаинтересованост, която може дори да бъде наречена почтена. Кой е
могъл да знае, че този революционер е голям учен, та да му назначи настойници!
А и нали законът забранява дуелите.
С Галоа си отива цяла вселена в математиката, отива
си безвъзвратно, след като само за малко е показала блясъка си. Какви са
загубите? Неизвестни и сигурно точно затова по-големи от предполагаемите. Бихме
могли да гадаем по онова, което би станало, ако Айнщайн беше ни напуснал,
оставяйки ни ״само״ работите си
върху фотоелектричния
ефект, или ако Ръдърфорд
преставаше
да твори веднага
след откриването
на алфа-частиците.
Всяка загуба в науката е непоправима. А откъде идват
главните загуби? Младият Мозли, след като доразви периодичния закон на
Менделеев, го убиват на война. Във войните са загинали значителен брой крупни
учени. Тръгнем ли по тяхната кървава диря, ще стигнем чак до Архимед, когото
съсича един римски легионер след падането на Сиракуза. Убитите на война учени
обаче все пак притежават признати изяви и именно те ги правят известни.
Още по-голяма загуба представляват онези одарени представители на обществото,
които изобщо не са получили възможност да се изявят. Ако се окаже, че в
гимназиите на една страна се отглеждат блестящи умове, които после не се
разискрят в университетските аудитории и лаборатории, това означава, че
системата за подбор на студентите трябва внимателно да се огледа. Има
схващания, че талантът затова е талант, че където и да го посееш, той ще
поникне. Може би е така във външната търговия и публицистиката, но за
природните науки това обобщение ни се струва опасно. Много сложни са техните
фортификации и съоръжения, за да могат да се обхванат от младия талант ей така,
направо. Нужна е предварителна подготовка, а в някои случаи се изискват и
редица технически съоръжения. Ако Александър фон Хумболт не беше изпратил Либих
на деветнадесетгодишна възраст при Гей Люсак, никак не е сигурно, че Либих щеше
да извърши онова, с което го знаем сега. В този смисъл може да се твърди, че ״детската смъртност
на талантите“ в науката е по-трудна за овладяване от детската смъртност на
талантите в поезията, да кажем.
Израстването на твореца в науката, бавно или бързо,
винаги е труден процес, който има своите звездни мигове, но има и своите кризи.
Най-важното естествено е откриването на таланта — не е достатъчно талантливият
да знае, че е талантлив, това последното го притежават и неталантливите. Важно
е изграденият специалист, учителят, да усети, че младежът, който стои пред него
или работи до него в лабораторията, притежава искрата на откривателското
дръзновение. При някои исторически примери блясъкът на таланта е толкова силен,
че той стряска дори учителите си. Учителят на Гаус, още когато Гаус е юноша,
заявява категорично: ״Той няма какво да научи повече при мен, той ме превъзхожда!“
Такива случаи, разбира се, са рядкост, един път за ученика, втори път за
учителя — трудно се изричат подобни думи, когато трябва да зазвучат не на
сцената, а в действителност.
Помисли ли си човек за подбора на младите научни
работници, без да иска, си спомня изпитите за шофьори. Всъщност колко му е на
един автомобил: кормило и три педала, стотици милиони хора по земята умеят да
го управляват. Погледнете обаче протоколите на изпитните комисии и ще се
уверите, че процентът на онези, които от пръв път получават шофьорски книжки,
никак не е висок. А защо да не е 99 или 100%? Защото, ще кажат от шофьорската
изпитна комисия, ако пуснем недобре подготвения водач да се влее в движението
по улиците и шосетата, той ще бъде опасен за обществото. И си е точно така.
Прехвърлим ли поглед от автомобилното поле върху
дисертационното поле, където се раздават „шофьорските книжки“ за пътищата на науката, не може да не се постреснем от завидно високияпроцент на успеваемост. Деветдесет процента са нищо, тук се гонят, че се
и достигат, стоте процента! Когато пред нашенски научен съвет един наивник
споменава, че от десетината младежи, с които се е случвало да работи през
дългата си научно-изследователска работа, само един е притежавал данни за задълбочено
научно творчество, всички настръхват от възмущение.
Значи с кадрите не е работено правилно!
А какво ли е имал предвид древният арабски мъдрец с
думите:
— От една стомна може да изтече, само онова, което
се съдържа в нея . . .
Подборът на хората по времето, преди да започнат
работа, е важен и у нас съществуват форми, чрез които се обръща внимание на
това. Подборът обаче е не по-малко важен и в хода на самата работа. Често
казваме за някой голям учен:
— Той създаде школа.
Това просто изречение е дълбок кладенец, от който
могат да се извадят доста поуки. Научната школа в крайна сметка представлява
привличане на кадърните. Последното неизменно означава обаче и отблъскване на
некадърните. Тази втора част често се забравя, забутва се из кюшетата на
научната политика, замъглява се с речи и речовитост и на практика некадърникът
в науката е неуязвим. Ако приемем, че е така, тогава трагедията никак не е
далеч. Защото съгласим ли се с несменяемостта на некадърника, ние мълчаливо
одобряваме най-катастрофалния метод за кадрово израстване в науката —
йерархията на трудовия стаж, или все едно старшинство по прослужени години.
Научните институти при това положение могат да се превърнат в своеобразен ״анти-рог на изобилието“, в който само се влиза, а се излиза или поради пенсия,
или поради скоропостижност. В такъв случай вместо научна общност възниква
странна група от индивиди, които, неможейки да се самоосъществяват чрез научни
постижения и измъчвани от комплекси, продължават упорито да се вкопчват в
щатната бройка, до която са достигнали. Тяхната осъзната непригодност за научна
работа изглежда е страшно мъчителна, защото тя не може да бъде преодоляна нито
с посещения на футболни мачове, нито с командировки в чужбина, нито дори със
спортен риболов.
Какво да се прави?
Добре ще е системно да се ратува и да се разяснява,
че на излизането от научния институт по непригодност трябва да се гледа като на
нещо, ако не повече, то поне така естествено, както е
влизането по непригодност. Щом едното се счита за търпимо,
защо и другото да не стане търпимо, още повече, че законът го
подкрепя напълно с всички свои клаузи и параграфи, а е и приятно човек да го
има за гражданска позиция. Важна сила в това отношение е и творческата
обстановка в научноизследователската общност; създаде ли се такава обстановка,
нещата почват да се нареждат от само себе си, а и хората започват да се
нареждат според онова, което дават, а не по онова, което вземат от науката.
Уйлям Перкин, откривателят на първото синтетично багрило, мовеина, който
прекарва известно време като асистент в прочутата лаборатория на Адолф
Байер, пише по подобен повод:
״В лабораторията непрекъснато витаеше убеждението, че никой нищо не струва и няма да струва, ако не се занимава с научноизследователска
работа.“
Хубава и ясна мисъл, само дето е трудно осъществима.
Подготви за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ
