ЧОВЕКЪТ АСЕН ЗЛАТАРОВ - ДИМИТЪР МИНКОВ

Димитъръ Минковъ

ЧОВѢКЪТЪ АСЕНЪ ЗЛАТАРОВЪ

  

„ . . . Когато умра, на белия камък на гроба ми нека кротка другарска ръка напише: „Той знаеше цената на обичта“. . .

Ас. Златаров

Трудно е да се пишат поменни слова за нашия обичан учител, колега и приятел. Защото всеугнетяваща скръб е вледила мозъка, уморила сърцето и вдървила ръката. Мисълта, че Асен Златаров не е вече между живите, е толкова противна и невъзможна, щото ти се струва, че ей сега ще го срещнеш някъде и той ще отправи към тебе замислена блага усмивка. Ние тъй свикнахме да бъде той наш духовен властелин и наш водител в науката, книжовността и обществено-културните тежнения, че още не можем да се помирим с неговата кончина.

Но истина е: Асен Златаров физически не е при нас. Многобройните некролози по улиците — бели личби за черна скръб — бележат неговата сетна земна диря.

Професор доктор Асен Златаров, умът и съвестта на България, въплотеният стремеж на челната част на бълг­арското племе към добро, истина и красота, склопи очи във Виена на 22 декемврий, 1936 г.

Струва ти се светотатство да напишеш неуместен помен за него — като знаеш съвършенството на неговата вдъхновена писменост, в която бликат като пролетни извори толкова много багри и живи струи на размисъл и висши човешки устреми.

Все пак, нам се падна скръбният дял да му кажем последно „прости“ и да хвърлим шепа пръст над гроба му. Нам — които дойдохме при него из плетищата и схлупените стрехи на европейска Азия, слепи от тъмнина, за да ни отвори той погледите чрез светлината, която излъчваше, за да ни приобщи с науката и постиженията на изпреварилите ни на­роди и да ни вдъхне от своята вяра в една по-добре устроена човешка общност.

За такава всестранно надарена личност, в която са вместени и ученият, и поетът, и майсторът на живата реч, и общественикът, би бил достоен животописец един Емил Лудвиг, или поне един приблизително равен Асен Златарову по духовен ръст. Нашите набързо стъкмени животописни бележки са само една ученикова целувка върху челото на покойния учител.

*

          *      *

Иван-Асен Христов Златаров е роден на 4 февруарий 1885 г. в Хасково. Неговите родители са били на вре­мето си умствено издигнати люде, добре поставени в обще­ството. Бащата Христо Златаров произхождал от здравите народни низини, където винаги се таи скрита духовна сила. Като невръстно момче, тръгнало по чужди врати да търси хляб и щастие, Христо Златаров напуснал родния си град Чирпан и по благоприятна случайност попаднал в Хасково при тамошния лекар и аптекар д-р Чомаков, който го прибрал в своята аптека за помагач, давайки му възможност да раз­вие своите умствени дарби. По неравният път на самоучението Христо научил френски, усвоил аптечното дело и се приобщил с химията. Предприемчивият и буден младеж напреднал в живота : отворил своя аптека и се оженил за Теофана хаджи Иван Минчева, умна, красива и образована дъ­щеря на виден и заможен хасковски гражданин. По-късно Христо отишъл в Италия, гдето следвал право като „волно- слушател“. Негови отличителни черти били ясната добре изра­зена мисъл и силно развитото общественическо чувство. Осво­бождението го заварило заточеник в Анкара. В строител­ството на освободена България той взел дейно участие като правник, съдия и народен представител. Поминал се сравни­телно млад, когато син му Асен бил в трети клас.

Теофана, Асеновата майка, която се помина от рак преди няколко години, е била една от най-културните жени на заможното градско съсловие от времето на предосвободителното народно възраждане. Тя била надарена със силно развито поетично чувство. Добра читателка на художествена книжнина, тя даже водила дневник за собствени преживелици, с който била и погребана. Склонност към мистично вглъбя­ване, към вечните въ­проси на битието, се за­белязвала доста често в нейния дълъг земен път.

Природата щастливо съчетала тия основни ба­щини и майчини качест­ва в сина. Верността към демоса, откъдето произлязъл бащата, за­едно с по-тънката град­ска култура на майката, нейното поетично и ми­стично чувство, препле­тено със здравата логика на бащата и неговата наклонност към точните науки, — всичко това, унаследено от Асена, се подлага по-късно на гри­жлива школовка, за да имаме голямата личност — синтез на учен, поет и общественик.

Асен, като единстве­но момче, расъл под грижите на силно обичащата го майка.­­­Той бил мило дете, свенлив пред по-стари, разговорлив пред връстници. Госпожа Златарова, която знае мъжа си още от детинство, разказва как Асен, освободен от училище поради физическа слабост след бо­ледуване, присъствал на училищен изпит, надзъртал към бележника на учителката и показвал с пръстите на ръката си получената бележка. Такъв го виждаме и на една от първите семейни снимки, между баща си, майка си и сестра си — готов сякаш да каже нещо. Който в наши дни иска да има представа за Асена като дете, нека иде да погледа него­вия малък син Светозар.

Щастливото детинство на Асена било помрачено от смъртта на баща му. Страшното тайнство на смъртта се изправило пред него с всичката си неумолимост и жестокости. Дълго по-късно Асен живял под кошмара на неизбежния край на всичко живо.

Семейство Златарови, заедно със своя зет д-р Малеев се преселило в София, гдето Асен свършил гимназия. Преди това той учил известно време в Пловдив.

Като юноша и гимназист, той жадно се увличал от художествената писменост. Обаче и науч­ните, по-точно химичните занимания, заемали голям дял в неговото разцъфтяващо младежко съзнание. С няколко буркани, останали от някогашната ап­тека на баща му, Асен си устроил химична лабора­тория под стълбата: пра- вил опити, палил, гасил. Не липсвали и неизбежните пакости в такива слу­чаи — веднъж той едва не предизвикал пожар с няколко зърна фосфор.

Голямата бащина библи­отека с най-значителни на времето си научни книги на чужди и български ези­ци дала възможност на лю­бознателния син да усвои доста научни истини.

След свършване на гимназията в 1903 г., Асен пожелал да следва медицина. Зет му, като лекар, се противопоставил на това желание, поради неговото нежно телосложение. Домашните се побояли от тежката медицинска наука, свързана с из­ненади за здравето в университета и в лекарската практика. Асен отстъпил. Неговата жажда за медицинско знание, обаче, остана да направлява по-късно научната му дейност.

Първите поетични опити на Асена се отнасят към гор­ните класове на гимназията. В 1905 г. той отпечатал първата своя стихотворна сбирка: „Според настроенията — книга само за моите приятели“, която наистина раздал само на неколцина приятели, но се разкаял за прибързаното отпечатване, прибрал раздадените екземпляри и не пуснал в продажба нито един. — Добър пример за поука на начеващите писачи.

Асен записал химия в Софийския Държавен Универ­ситет, но не забравял и музата на безсънните нощи — пое­зията — и съпътстващата я дружка — философията. Той посещавал лекции при професорите Георгов, Нойков и бележи­тия литературен критик д-р К. Кръстев, пред когото се явил и на изпит по естетика.

След едногодишно следване в София, Асен продължил науките си в Женева. И там единият му крак бил в ла­бораторията, а другият в залата за лекции по литература и политическа икономия, едновременно изучвайки биохимия и бо­таника при проф. Шода. Дошъл с отворени очи и разтворено сърце да възприеме най-ценното, което западната култура могла да даде нему, любознателно и даровито чедо на балканските земи, откъснати с векове от всечовешкия напредък, трудолюбивият Асен гребал с две ръце от съкровищницата на знанието и идеите и пълнил дисагите — че там, в малката родна земя, населена с няколко милиона българи и едър и дребен добитък, го чакали хиляди новородени и събудени от азиатската летаргия.

Женева, по онова време и до войните, беше Мека на но­вите рошавоглави еретици. Там гладуваше и проповядваше охтичавият pontifex maximus на „Materialismus militans“, ограден с почитта на запалени младежи — емигранти и сту­денти —, които се хранеха с чай, хляб, брошури и неприми­римо отрицание. Асен, милостив и състрадателен, като майка си, чувствителен към всяка житейска неправда, се сближил с тия предтечи. Той възприел общественическо кръщение от Жореса, комуто остана последовател и почитател до по­следните си дни. Възможно ли беше друго идейно-етично от­ношение към проблемите на живия живот от страна на Асена, който плакал на една лекция върху нравствените въз­гледи на Паскаля?

През студентството в Жене­ва, престояла една година при сина си госпожа Теофана Хр. Златарова. Незаменимото майчино чувство — източник на всяко жизнено начало — не могло да понася дългото отсъствие на обичан син.

Своят докторат Асен взел в Гренобъл с дисертацията си .„Sur quelques matiѐres colorantes nouvelles du groupe des indulines preparе́еs au moyen du p-diamido diortotolilmе́thane (1908 г.). След това се завърнал в България, учителствувал една година в Пловдив и заминал на специализация в Мюнхен. Там той работил в областта на биохимията и науката за храненето. Завърнал се през есента на 1910 год., той постъпил асистент по органична химия при Софийския Държавен Университет. Неговата научна подготовка и привличащите качества на личността му, спечелили набързо сърцата на студентите. Ето как описва онова време проф. П. Петков (Юбилеен сборник, стр. 221):

„Беше октомврий 1910 г., току в самото начало на втората ми студентска година. Разчу се, че дошъл един млад асистент, по химия, много интелигентен, симпатичен, с много приятен говор и с докторат. Казвал се Асен Златаров. Имаше доста асистенти по онова време, но не зная защо, името на Златаров бързо беше заразило всички студенти от физико-математическия факултет. Разправяше се много за неговата работа като млад учен. Надпреварваха се всички да узнаят по нещо за него и да го предадат на другите. А по обед или по времето, когато се предпо­лагаше, че той ще излезе от кабинета си, се тълпиха по коридо­рите и двора, за да го видят. Удаде ми се веднъж да го видя на двора: млад, слаб момък, с много малки и тънки мустачки, с дълга и обърната назад коса и с бледо, монашеско лице. Ходеше ситно и отмеренo, със съвсем леко приведена глава и с поглед впит в земята на няколко крачки пред него. Голямата скромност, която лъхаше от Златаров, засилваше още повече монашеския му вид. — Това ще да е Златаров, си помислих, като видях тъл­пата студентки и студенти, които се бутаха на почетно разстояние зад него. И неволно добавих: блазя му, толкова млад, а вече тъй обикнат зарад работата му. Малко време след това беше необходимо, за да се разбере, че младият учен Ас. Златаров има не само големи знания, но е и много добър популяризатор на на­уката. Само в продължение на една година, откакто влезе в уни­верситета, той написа твърде много популярно научни статии в разни списания и вестници; толкова много, че само печатаните в Демократически преглед, Съвременна мисъл и Естествознание бяха достатъчни, за да бъдат събрани в една отделна книга Очерки по философия на биологията, обемаща почти двеста големи страници. Тази книга беше достатъчна, за да изпъкне още тогава не само голямата ерудиция на младия учен, но и силната му дарба да заразява читателя с езика си. Тази книга направи толкова силно впечатление на всички, че не само в скоро време я купиха всички естественици, но и дотогавашният възторг от Златаров се превърна в истинско обаяние.“

Предвоенните години, в които Асен начена своята научна и обществена дейност, бяха време на безметежно съще­ствувание. В тишината на 1905—1911 г. зрееха бурите на 1912—18 г. В установеното равновесие на оная общественост левът беше лев, а хлябът — грош оката. Малобройната интелигенция беше добре поставена служебно; носеше високи колосани яки, пееше песни на китара, избиваше на индивидуализъм, а твърде често и на народничество на дребно. Позна­нията й не се простираха по-далеч от заученото в гимна­зията или университета. Най-добрите нейни представители бягаха от живота. Пенчо Славейков изруга фасулковците и се затвори в черупката на нитчеянството. Пейо Яворов, след своите „Хайдушки копнения“, залиня от „Безсъници“ и хукна „Подир сенките на облаците“, за да свърши трагично „В полите на Витоша“. Дядо Вазов се заплесна по „Видения на Царевец“. Най-напредничавата част от интелигенцията без­крайно спореше, дали да развива на тясно или на широко своята дейност и идейност.

При тая обществено историческа обстановка Асен не се почувствува нито на тясно, нито на широко, а още по-малко имаше желание да бягa от живота. Той не се мръщеше, когато нашенците му се оригваха на фасул, защото, макар да бе европеец по култура, носеше сърцето на руски народник, с определено идейно съдържание и с добре осъзната културоносна мисия. Всички подробности и процеси на онова време се очертават пред погледа ни днес, след четвърт век, достатъчно завършени, за да можем, без да сгрешим в пре­ценката си, да отдадем всекиму заслуженото. Асен, повлечен по равнодействуващата сила на съставящите го европейска кул­тура и дълбока човечност, избра най-добрия, най-благодатния и исторически оправдания път, който можеше да се по­желае на един български интелигент през 1900 — 1911 г.: дейност за издигане общокултурното равнище на народната интелигенция, а чрез нея и на самия народ. На тая своя ми­сия Асен отдаде по-голямата част от своите сили, дарования и живот; ней той остана винаги верен; ней той дължи свое­то нравствено величие и спечелената народна любов.

На 1910 г. Асен, след продължително любовно увлече­ние, се оженил за Евдокия Николова Атанасова. Едва изкарал медената година на брака и избухна балканската война, в коя­то той взел участие, като санитарен доброволец при д-р Ватев. Своите впечатления от болничната организация на вой­ската той обработил в печатния си труд „Хигиенна охрана на II и III армии.“ През краткия отдих между двете войни (1913—15 г.) Асен се завърнал на асистентската си служ­ба в Университета. Все по онова време се отнася и дружбата му с П. Яворов, чиято зла орис той описа по-късно трогател­но и правдиво, измивайки неоснователното подозрение, което тежеше върху паметта на големия поет. Като общественик какъвто винаги е бил, той подписал историческото писмо до Фердинанда против намесата на България във войната на стра­ната на Германия.

В общата война той взел участие около една година из военните болници в Македония. При случайна среща с един висш военен, негов познайник, който му казал, че неговите дарования следва да се използуват на по-голям пост, Асен бил преведен на служба в Дирекцията за сто­пански грижи и обществена предвидливост, като началник на индустриалния отдел, където останал до края на войната. През ония времена на не особено затегнат морал в тила, той си останал честен служител. Характерна е една случка, която г. Данчев описва в юбилейния сборник на Ас. Зла­таров, стр. 338 („Сапун за войската“):

„ . . . Когато Златаров приближи файтона, видя в него един доста голям пакет, обвит в книга.

— Какво е това ? — попита той.

Тъй като делегатът не отговори веднага, директорът на фаб­риката разясни:

—   Сапун за вас. Полага ви се, като член на приемателната комисия.

— Тъй ли?

— Такъв е редът — добави делегатът.

Без да обиди кого и да било, съвсем тихо, Златаров каза:

—   Свалете пакета !

Когато Файтонът излезе вън по шосето, аз попитах делегата:

— Колко килограма е пакета ?

— Пет.

— На всички ли комисари така давате ?

— На всички, те сами искат.

— А как оправдавате разхода ?

— Чрез фирата.

— За напред няма да давате вече!“

В Дирекцията на С. Г. О. П. Асен имал възможност да опознае по-отблизо местната индустрия, в резултат на което написал трудове върху маслодайната, бирената, спиртната, захарната и други индустрии.

На 1920 г. през есента, медицинският факултет из­бра Асена за частен хоноруван доцент по физиологична хи­мия. През зимата на същата година и физико-математическият факултет го избра за доцент по биохимия при катедрата по органична химия. Неговата встъпна лекция „Живата материя“ е една от най-сполучливите работи, по научна разработка и словесна изящност. „Scimus et sciemus!“ — „Знаем и ще поз­наваме“ — така завършва лекцията.

От тогава до смъртта си Асен бе непрекъснато на ра­бота в Университета. По-късно той биде назначен за извънреден професор по органическа химия, и едва преди година и половина — за редовен професор по органическа химия при физико-математическия факултет. Въпреки планината от научни трудове, която той натрупа, и макар рецензентите по състеза­нието — двама от най-добрите наши химици — да бяха пре­поръчали Асена за редовен професор-органик, избирането му не мина гладко: то се натъкна на затруднения, които трудно могат да се претеглят и с тежкия кантар на нашите нрави. Не по-малко беше огорчението му и преди години, когато се състезаваше за катедрата по биохимия при медицинския факул­тет. Помня, по онова време, го придружих една вечер до вкъщи. — „Да не са разходите за семейството ми — каза той — бих напуснал университета, бих открил частни курсове

по химия. Но имам челяд, която трябва да яде“. Много же­стоки бяха към него някои, а той във всеки срещнат виж­даше преди всичко човека.

През годините 1920 — 1936 Асен изживя себе си, раз­даде се на обществото и се очерта като най-голямата научна и културна личност в нашата съвременност. Това е зрелият творчески период на неговия живот. Постепенно той успя да стане фокус на целокупния културен живот у нас. Нямаше културно събитие, в което той да не бе взел дейно участие. Особено търсен и ценен бе той със своите народни сказки — повече от хиляда на брой. Добри оратори ние сме имали и имаме. Но това, което имахме само у Асена, като сказчик, бяха комбинираната дълбока научна мисъл със способността лесно да я изкаже на цветист, разбран народен език. Сказките му увличаха, действуваха хипнотично, просветляваха и облаго­родяваха. В тях — както и в цялата негова дейност — се чувствуваше честният стремеж км истината. Народът це­неше тия качества на неговите сказки и ги посещаваше масово. Много задремали умове и заспали съвести се сепваха, разбудени от Асеновото живо слово, за да пожелаят и те възход в живота на живите.

Освен със сказки, Асен популяризираше научните истини и с перо. В тая насока той даде и материални жертви, като кооператор в книгоиздателство „Акация“. Делото на това книгоиздателство, недостатъчно оценено в по-широките обще­ствени среди, е единствено у нас в стремежа да се приобщи народът с науката. Бидейки уредник на библиотеката „Натурфилософско четиво“, той събра най-значимите и меродавните в съвременната наука популярни съчинения, които поднесе на бъл­гарските читатели с блестящи упътващи предговори. Сам той написа няколко такива книги : за относителната теория на Айнщаин, за алкохолизма („Гибелни блаженства“), за живота и смъртта („Що е живот и защо е смъртта?“), за слънцето и живота, за космичните лъчи и прочее. Това са научни поеми, в които един голям синтетичен ум, загребал с пълни шепи от съкровището на науката, лее потоци светлина за жаждащите за слънце и истина. За всеки, който малко-много познава популярната научна книжнина у другите народи, е оче­видно, че ние можем да се гордеем с нашата, създадена от учения и поета Ас. Златаров.

Това е прометеевият огън, който той похити от бого­вете, за да го даде за радост и полза на своите смъртни братя.

Неговото дело като университетски учен прави чест на нашата Alma mater. Той пренесе от Европа и създаде у нас биохимията и броматологията. Научните му трудове се ценят високо от чуждестранния научен свет, където той се тачи, между другото, като пръв български познавач на науката за храненето и на българските храни. Неговите „Основи на науката за храненето“ и „Die Lebensmitteln Bulgariens“ са класи­чески трудове. В неговите научни работи проличават гени­ални прозрения, находчивост към най-важните от гледището на съвременната наука проблеми, които, за жалост, поради ми­зерни условия на работа, или поради охладяваще недоверие на местни научни сили, не са могли да бъдат разработени до край. Още в 1920 г. Асен разработвал такива научни про­блеми, които години по-късно се дообработват от Wartburg и спечелват на последния Нобеловата премия.

Важен момент в духовния развой на Асена е едного­дишното му пребиваване в Париж през 1926 г. Там той освежи научните си сили и се завърна още по-голям приятел на френската култура — най-човечната от всички кул­тури на стария свят. Своите впечатления от Париж той даде в лиричния роман „В града на любовта“.

Връх на неговия жизнен път и обществено утвържда­ване беше чествуването на неговата 25 годишна дейност през 1932 година. Замислен като скромно тържество на литератур­ната група „Предел“, юбилеят на Асен Златаров се пре­върна в голямо народно тържество, на което юбилярят получи официални отличия от Царя, правителството и от множество културни и обществени организации. Френското правителство също така го награди с ордена на почетния легион — отли­чие, което се дава рядко на чужденци. Почитатели и приятели на юбиляра стъкмиха и издадоха юбилеен сборник „Дар на Асен Златаров“, в който цветът на културна България — и общественици — дадоха ценни и верни характеристики на неговия многостранен гений. Започнал с утро в театър „Глория палас“, юбилеят завърши няколко месеци по-късно с вечеря в ресторант „Балабанов“. Бяха се събрали най-видните хора на науката и изкуството в Бъл­гария. Такова чествуване не е получил никой българин до сега. Произнесоха се възторжени речи, Христина Морфова пя прочувствено. На всички отговори юбилярят с реч, достойна за неговото име. Това беше преглед на четвъртвековна дей­ност, изповед на едно велико сърце, благодарност към приятели, опрощение на случайни врагове и позив за всестран­но културно издигане на народа и човечеството.

На 1934 г. Асен отпътува, заедно с проф. Караогланов за международния конгрес по химия в Мадрид. Там, всред елита на международния учен свят, той произнесъл удиви­телно затрогващо слово — най-хубавата от всички конгресни речи — с което прославил името на българския народ. След­ната 1935 г. той биде поканен и взе участие в международ­ния научен конгрес в Ленинград. Своите впечатления от това си пътуване той даде в книгата „В страната на све­тите“, която е и неговото последно по-едро печатно произведение.

Българин по рождение, французин по възпитание, козмополит по убеждение, Асен беше още и горещ славянофил. Той взе дейно участие в българо-югославското сближение, ходи в Белград и посреща югославяните в София. А Русия бе неговата голяма любов. Преди две зими, на една сказка, устроена в Дома на изкуствата и печата от българо-съветското дружество, той, в горещ изблик на чувства, едва не заплака, когато заговори за матушката Русия и за великия и най-добрия в света руски народ. Бидейки по начало за братството между всички народи, той считаше, че до осъще­ствяването на тоя далечен идеал, като по-насъщна задача се слага побратимяването на езиково близките народи, и на първо място славянските.

Във връзка с идейния космополитизъм на Асена, който му причиняваше неприятности от някои среди, трябва да се изтъкне и неговото горещо, истинско и безкористно родолюбие — „За мене българският език е най-хубавият в света“ — се провиква той на юбилейната вечеря. Неговото желание е да живее и работи в България, затова отклоняваше съблазнителни предложения от чужбина. Германският учен Липшютц, с когото той бе работил върху „Die Nahrungsmitteln Bulgariens“, му предложи да отиде при него като професор в една южно­-американска държава, срещу милиони лева годишно възнаграж­дение и най-малко 10 години пребиваване там. Асен не склони.

Лани, след като се завърна от Русия, той ми съобщи, че бил канен да вземе катедра при Харковския университет.

 „Отказах, сърцето ми е в София“, кратко поясни Асен. Да се отречеш от материално богатство в Америка, да обуздаеш честолюбието си, за да предпочетеш по-малката България пред големите възможности в необятната Русия и да умреш беден, с парични задължения — тоя нравствен подвиг може да извърши само личност от висшата човешка категория на Асен Златаров. За него родолюбието не бе нито тлъста пенсия, нито рента, а — естествено синовно чувство към родната земя и своя народ.

Краят на Асеновия живот дойде предивременно, като последица от немара към собственото му здраве, причинена от себераздаване на общество и наука. Увлечен в стихията на своето творчество, той забрави, че дължи малко внимание и към себе си. От тук и неговата кончина. Твърде закъснял, той отиде във Виена да лекува чрез операция злокачествен тумор в стомаха. Не желаейки да вдига шум около връхле­тялата го беда и сякаш предчувствувайки края, преди отпъту­ването си той написал до свои приятели тридесетина писма със заръка да бъдат раздадени, след като влакът потегли от софийската гара.

Какви ли с били сетните мисли на покойника, потъващ, в небитието на смъртта ? — Допускам да вярвам, че последният угасващ пламък на неговия висок ум е бил протест на богоборец срещу силите на космоса, създаващи чо­вешкото битие и съзнание чрез родилните мъки на майката и страданията на живота, за да угасят безмилостно тая искра между две бездни от мрак. Рожби на космоса и неговите земни и неземни сили и вещества, да дръзнеш, макар и без­силно, да възроптаеш против незаслужената съдба на смърт­ните — тоя ропот е най-висшата степен на човешкото съзнание, освободило се от страха пред гнева на космичните сили и посрещащо смъртта с негодуване и презрение.

Мир на праха на професор доктор Асен Христов Златаров! Да пребъде делото му, докато има на земята чо­веци, устремени към доброто, истината и красотата! 

*

          *      *

Последните дни на покойника. Разговор с госпожа Златарова. — Няколко дена след погребението на нашия учител посетих госпожа Златарова да й поднеса съболезнованията си. На вратата ме посрещна Светозар. Някога — когато той беше тригодишен — ние бяхме, кажи речи, приятели. Помня, брат му Асен, вероятно по поръка, искаше да го занесе горе в стаите. Светозар пищеше и се съпротивляваше.

—   Абе чакай да се разберем бе, молеше го Асен.

Светозар не приемаше никакво разбирателство относно

въвличането му в кухнята. Тъй приятно беше да си играе по пясъка на малката градина, зад къщата.

Асен вдигна ръка от разпищелия се брат и го остави да насипва пясък в кофичката.

Аз заучвам как се бележи по мюлеровия индекс базичния пинакоид от хексагоналната система, поглеждам през прозореца занимливата игра на малкия Светозар, па току подхващам разговор:

— Бебо, ела да четем Кристалография.

А той, сладкият, с тон на състрадание към мъката ми и с искрено съжаление ми отговаря:

— А-а-а, не зная да чета.

— Ела пък да подрънкаме на китара и да повъртим колелото на велосипеда...

Весело беше тогава, защото Светозар имаше татко.

А сега...

Черно знаме се вее над кооперативния дом „проф. д-р Ас. Златаров“.

Намирам госпожа Златарова изнемогнала от скръб. Ко­сата й почти цялата побеляла. Става ми съвестно да я разпитвам по-подробно за последните дни на учителя.

— Някога, като ми се поизбистри в главата, ще напиша и аз нещо за неговата кончина.

Заплаква.

Замълчаваме.

И в тая минута на своята скръб сякаш Асен Злата­ров невидимо застава между своята другарка в живота и един от своите ученици.

— Асен не беше добре със стомаха си последните 2 го­дини. От една година насам аз живях с постоянен страх за болестта му. А той продължаваше да работи по прежному. Летос и есенес болестта се влоши. Колко пъти съм го мо­лила да отиде във Виена да се лекува.

— „Где пари?“ — ми отговаряше той. Пари се намериха, благодарение на добри хора, но беше вече късно. Ако беше изпреварил преди 1-2 години, щеше да бъде жив. Болестта напредна, а от сказките си нe се отказваше. След сказката му при откриване на съвет­ската графическа изложба, той повръща вкъщи. От юбилейния комитет на кооперативния театър го превозиха болен. Док­торите посъветваха веднага да се оперира. Заминахме двама за Виена. Той постъпи в хирургическото отделение на Allgemienes Krankenhaus при проф. Ранци. Лекарите констатираха bösartiger Geschwulst — злокачествен нарастък в стомаха. Първата операция се извърши на 7 декемврий. След това Асен почна непрекъснато да повръща. Сякаш, защото се боеше от кръвоизлив, получи такъв. Наложи се да му преливат два-три пъти кръв. Така продължи една седмица. В неделя, макар там неделната почивка да се спазва строго, дойде проф. Ранци замислен. Въобще той и сестрите полагаха големи грижи за болния. Г-н Ранци, като взе предвид непрекъсващото се влошаване, предложи втора операция, Асен и аз се умърлу­шихме. — „Как ще изтрая втора операция?“ — „Помислете си до утре и ми кажете“ каза г. Ранци. Решихме, щом лекарят настоява, да се подложи Асен на втора операция. Та­кава се извърши на 13 декемврий, между 6 ½ и 9 ч. вечерта. Асен отслабна съвсем. Хранеше се изкуствено с декстроза, впръсквана направо в кръвта. То бяха ужасни мъки. Асен многократно казваше: „Не ме е страх от смъртта, страшни са мъките и болките, които я предхождат“. От слабост не можеше да си повдигне клепките. Жумеше и се оплакваше от неприятни кошмари. — „Ах, да мога поне очите си да държа отворени, за да отпъдя тия мъчителни присъници“, казваше той и като ме гледаше изсъхнала от бдение, многократно на­стояваше: „Ха иди си, иди си отпочини …“ Предпоследния ден, понеделник, той наглед се почувствува по-добре. Даже яде. Вечерта температурата му падна на 36.6°. Това ме обезпокои. Не бях спала последните две нощи и отидох да си отпочина, като му казах, че ще го посетя следния ден, вторник, към 9½ часа. Когато отидох, намерих го издъхнал преди един час“…

На излизане отбих се да видя кабинета на учителя. Ето светлата стая с много книги, където неуморно работи приживе Асен Златаров. Ето огнището, което излъчваше толкова светлина за умовете и топлина за сърцата. Пуста е светая светих на българската култура. Защото нейният първожрец си отмина.

Подготви за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ