ЛОРА ДО ЯВОРОВЪ - ПРЕДГОВОР, Г. НАЙДЕНОВА /ЧАСТ 2/

НЕЙНИТE ПИСМА /Част 2/, 

Известно време след този семеен разрив Лора се хвърля между различни крайности — ту заобиколена от всички, призната красавица, ту взема решение да стане католическа мисионерка. После идва пресищането от всичко. Остава само мъчителният спомен и неутоленият копнеж за щастие. Това щастие Лора очаква от любовта на поета. Защото тя е от онези натури, които носят в себе си трагичното съзнание, че в тех­ния живот трябва да се осъществи непременно нещо голямо, силно. С това съзнание са изпъл­нени още първите й писма: „Аз искам много, искам всичко или нищо. ..“ След толкова кар­навални пиршества на живота, от които душата се връща изпразнена, осквернена, разбита, идва най-сетне часът на „голямото осъществяване“. Има нещо много трагично във всичкия прикрит копнеж на тази жена, която, по нейно признание, „не е способна на жертва“, която „не вижда щастието си в децата“ и все пак е готова на всяка жертва за един кът топло семейно огнище. Но хармо­нията на вътрешния й свят е вече разрушена. „Душата ми е дива и непроходима, непрогледна гора“ — изповядва тя в споменатия вече разказ. Наистина в тази гора израстват понякога ненадейно цветя, които копнеят за малко топлина и обич, защото се страхуват от мрака. Ту ярки, огнено-червени, опияняващи цветя, които искат да изпият в един миг на шемет слънцето и мрака, живота и смъртта. Най-сетне цветя бледо- жълти, замислени, с дъх на есен, които умират зад стъклата на оранжериите без вяра да видят някога слънцето. Но тези цветя трябва да цъфтят и да увяхват в мрака на една душа, която гнетът на едно минало е направил болна от съмнения, неспособна за щастие. Всичката болка на цял живот е събрана само в няколко думи: „Той никога не ще ги види“. И цветята ще увяхнат...

Към това се прибавя и заключеният в себе си темперамент на поета. Лора често споменува в писмата си за онези дълги часове на техните срещи, в които Яворов има студени, непрони­цаеми очи, и в които тя го чувствува безкрайно далеч от себе си. Сама тя разбира, че между тях винаги остава бездна, над която никога, дори и в часове на най-голяма нежност, техните души не успяват да хвърлят мост. Защото Яво­ров, заключен в своята ледена стена от самотност, винаги остава отвъд, а тя — винаги отсам. Последното средство, което Лора опитва, за да го приближи, е заминаването й за Париж.

Писмата, които следват през тримесечното и престояване в Париж, са продължение на техния роман. Очакваната промяна обаче не идва. Далечината подхранва още по-силно съмненията. На свои приятелки Лора пише да го шпионират и, въпреки уверенията на всички, тя си създава какви ли не фантастични истории, от които е готова да го ревнува.

Към гнета на съмненията се прибавят и писма на близки на семейството приятели, все Лорини „доброжелатели“, които не се стесняват да и пращат „даром“ съветите си, ако й е възможно „да се откъсне от Яворов“. „Писмото ти ме разочарова“ — пише Лора на Яворова от Париж. — „Заедно с него получих и пис­мото на Бабаджанов, комуто майка ми говорила, види се, на дълго и широко против женитбата ни. Главният й довод е . . . познай ? Твоята ревност, мой милий!?! Твоята ревност! Ако знаеше тя, какво убийствено равнодушие криеш ти, и какво малко място има за ревност в случая.“

Доколко Яворов е ревнувал Лора свидетелствува и обстоятелството, че тя умишлено се ста­рае да събуди у него ревност. В едно свое писмо от Париж тя много умело му загатва за чув­ствата на г-н С-в към нея, за неговите посеще­ния у сестра й в часове, в които и тя е там. По-късно, по повод на едно негово писмо, Лора му пише: „Не искам да ревнуваш неразумно... Но да ме ревнуваш все пак, знаейки, че нямаш основание за това, но само защото ме обичаш — колко щастие би имало за мене...“

Една такава ревност, каквато обществената мълва се старае да припише на Яворова, навярно би направила Лора по-щастлива, тъй като в такъв случай той би отделил повече внимание и повече грижи за нея, и кой знае, може би цялата история не би стигнала до този край.

От началото до края на техните отношения и по-късно, след женитбата им, Лора е под гнета не на неговата ревност, както се говори и днес в обществото, а на неговата въздържана и не много „излиятелна“ природа, чиято любов никога не й стига.

При всички други обстоятелства, които я заобикалят, Лора е готова да тълкува въздържаността на поета като „ нелюбов “ или някаква „полу-любов“, за която всеки миг трябва да воюва, за­щото всеки миг може да я загуби. Това е мъчи­телната атмосфера, в която протичат тези три месеца в Париж. Понякога ни се струва, че всяка дума от писмата й е натежала от умора и без­силие да се бори по-нататък с всичко мъчително около нея и в нея. Маската на привидния оптимизъм и безгрижие, в които обществото вижда до­казателство за невъзможността на една такава жиз­нерадостна натура да посегне на живота си, пада. Остава самотната изповед на душата: „Колко ми е тежко, ако знаеш: — Имам тебе. Но где си ти и защо тази вечер аз не те чувствувам ? Где си ти? Не, в същност аз нямам и тебе, аз нямам никого и нищо.. .“

Най-близката приятелка на Лора, г-жа Р. Бо­нева потвърждава също, че привидният оптимизъм на Лора е бил само маска, зад която тя се е мъчела да прикрие своя дълбок вътрешен трагизъм. „По това време — преди и след зами­наването си за Париж“—разказва г-жа Бонева — „Лора беше истинска бездомница. Тя често идваше у дома при родителите ми, за да сподели мъката си. В къщи положението й беше невъзможно — постоянно присмехи, подмятания от страна на май­ката. Един човек със здрави нерви не би могъл ла издържи това, толкова по-малко тя, която бе тъй изтерзана. Често плачеше. Чувствувах, че не можех да я разбера достатъчно, макар че бяхме връстници. Аз се чувствувах още неопитно дете, а през нейната глава бе минало вече толкова много. Интензивността на изживяването бе оставила своя отпечатък. Искрена бе може би само пред мал­цина близки. Всички останали познаваха нейната маска. И тогава, когато тя бездомна, без подкрепа на близък човек, плачеше по цели часове пред мене, слуховете разнасяха нейните авантюри и фантастични похождения.“

Не веднаж в такива часове се забива като метално острие в душата на Лора мисълта за самоубийство. Понякога като че ли всяка дума от писмата й е вик за помощ на давещия се, който е изгубил вече последната сила в борбата за спасението си. „Сам в засипан път, и нищо път ми не указва“ —постоянно срещаме този стих в писмата й. В такива часове на нея се струва, че е „котка, излязла из под колелата на някоя кола“. Тогава всички са виновни до известна сте­пен пред нея — и майката с не много майчин­ските си отношения към нея, и всичките й „доброжелатели“, и Яворов, който е бил достатъчно зает със себе си, за да не се постарае да разбере, в какво психическо състояние се намира Лора. Постепенно минало и сегашно изграждат около нея клетка от железни обръчи, от която напразно се мъчи да излезе и в която най-сетне разбива главата си.

Последният й опит да хвърли отново мост към тих, спокоен живот е любовта на поета. И много естествено е, че се стреми да задържи тази любов с всички възможни усилия: „Всеки ден повече ме е страх да не те загуба — за да те запаза, ще употреба човешки средства — аз съм човек — а човешките средства са ви­наги малки и некрасиви“ (Париж, 22. V. 1912). Този вечен страх да не го изгуби подхранва и ревността, която, като всяко друго чувство при нейната експанзивна и силно егоцентрична натура, постепенно взема болезнени размери. Зад спокойно шеговития тон на някои напомняния в писмата й от Париж все по-често се чувствуват бо­лезнените тръпки на истинска ревност. Един незначителен повод: Яворов й пише, че мал­ката годеница (Дора Конова) на неговия приятел М. Кремен се интересува за нея и би желала да получи от нея портрет. Лора избухва. Още тук започва онази ревност по отношение на Дора Ко­нова, която и по-късно, след завръщането на Лора в София, често е причина за истерични сцени, последната от които е трагичната нощ на 29 ноемврий 1913. Още на 3 май 1912 Лора пише от Париж на Яворова: „Всичките тия последни дни душата ми е тревожна, очакваща нещо лошо и непоправимо. Вторник вечер — где беше ти ? — вечерта преди деньт, когато ми прати теле­грамата ? . . .

„Хубавото малко момиче (Дора Конова, б. p.), което толкова неочаквано се интересува от мене, не е ли избрало най-удобния начин да се интере­сува от тебе ? . . . Защо малкото момиче трябва да прилича на мене? Годеникът сигурно би я харесал и без това. Значи тя трябва да прилича на мене — заради тебе. В един момент ти ще вземеш нея заради мене ... а после чудно ли е да почнеш да вземаш мене за нея?“

В писмото от 18 май срещаме отново: „Фотографира те годеника, след като годеницата ти беше свирила на дълго и на широко сонатата на Шопена. След няколко месеца ти ще можеш да й кажеш: „Още тогава, когато свиреше requiem’a ! и т. н. Прелюдията ще е свързана с кра­сив спомен и поетичното ти чувство ще е задо­волено“. През призмата на съмнението Лора за­почва да вижда в писмата му един доминиращ тон — „тона на годеницата“. Невъзможността на Яворова да изпълни желанието й и отиде при нея в Париж усилва още повече тези съмнения. И в миг отново изплува мисълта за самоубий­ство: „Снощи ти писах, но не изпратих писмото си, нито ще го изпрата. А ето че днес пак се връщам на същото... Или по-добре е да го знаеш. Ако ти не си тук на 30 май ст. стил (или един ден по-рано от тая дата), аз ще престана да живея. Няма никаква смисъл да ми пишеш каквото и да е по повод на това писмо. .. Или ще те видя скоро, или никога не ще се видим...“

В София Лора се връща с очакването, че техните отношения „ще почнат някак отново“, че отсъствието й е породило у Яворов повече порив към нея. Яворов обаче е неспокоен. Почти се колебае за женитбата си с Лора. За това колебание говори и един от неговите прия­тели, Ал. Паскалев: „Яворов се реши мъчно. Той постоянно загатваше пред нас, че се страхува от този брак, питаше ни, като че ли се мъчеше от нас да чуе потвърждение на онова, от което се страхуваше, но което нямаше сила да избегне. И ние бяхме някак изтръпнали като пред нещо страшно“.

Не само неговите приятели предчувствуват всичката съдбовност на техните връзки. Същата приятелка на Лора от това време, Р. Бонева, говори следното: „ След завръщането си от Париж Лора често идваше у дома. Оставаше понякога на вечеря, и Яворов идваше да я вземе. Сами ние виждахме, че още тогава нещо зрееше между тях. И нищо хубаво не очаквахме от един брак. Противоположността на характерите им беше тол­кова очебиеща, че от цялата история не можеше да се предполага нищо добро. Яворов беше занимателен, дори духовит в обществото на близки хора — но много рядко, и то при особени случаи. Обикновено седеше по цели часове, без да про­говори нито дума. Лора се измъчваше много от това. Неговата любов и нежност никога не й стигаше. Постоянно се оплакваше, че е много зает. Понякога ми казваше: „ Ако положението ми в къщи беше по-сносно, може би бих обичала пак така Яворова и не бих мислила за женитба с него. Но при сегашното ми положение последният ми опит за щастие и спокойствие ще бъде тази женитба“.

Писмата на Лора след омъжването й за Яво­рова не представят някакъв нов етап в отношенията им. Все същата голяма жажда, която остава неутолена. Все същото недоволство, че не получава толкова много, колкото дава. Само веднаж тя като че ли се издига над своите съмне­ния и недоволство — за да остане само онази ве­лика жажда за щастие, която излъчва малкото дневниче, писано от нея след заминаването на Яво­рова за Македония. Всяка егоцентричност тук замлъква. Сякаш огромно разпятие хвърля своята черна сянка върху този дневник, издига се в облаците, засеня целия кръгозор, а долу, в подножието му — сгърченият труп на една жена с ръце, вкопчани в кръста. И разпятието е тол­кова грамадно и черно, по-черно от нощта. А тя е толкова малка и безпомощна в подножието, и двете молещи и търсещи помощ ръце са само две малки светли петна върху общия тъмен фон: „Аз вече не искам твоята любов, аз искам твоя живот, гдето и да си ти. Аз нямам никого в целия свят, когото да уважавам, комуто да вярвам, когото да обичам, освен тебе“. Някога хората са вярвали и са били щастливи. „Но в какво вярваме ний днес и где ми каза ти, че ний ще се срещнем? Аз бих дошла навсякъде, милий мой, вижда Бог, но где ще ме чакаш ти — где ще те намера?... “

След завръщането на Яворова от Македо­ния, месеците на техния съпружески живот до трагедията на 29 ноемврий 1913 протичат в задушната атмосфера, която предвещава близка буря. Яворов е сломен от изхода на войната. По цели дни той седи затворен в кабинета си в Народния театър. К. Мутафов разказва в спомените си, че постоянно го намирал в кабинета му приве­ден над картата на Балканския полуостров. Дъл­боко в душата си той носи гроба, в който лежи романтичната вяра и копнежа на едно цяло поко­ление — Македония. От друга страна работата в Народния театър отнема голяма част от времето му. Лора недоволствува. Пред своята приятелка Р. Бонева тя постоянно се оплаква, че Яворов не от­деля достатъчно време за нея. Същата разказва: „Лора бе много измъчена. Тя страдаше от затворения характер на Яворова, страдаше и от раз­прите с майка си, които не преставаха. Дори слу­гините помежду си не преставаха да носят клюки от едната къща в другата. Измъчваше се много и от това, че и след омъжването й за Яво­рова, Дренков беше постоянно приеман от майка й. Не бяха редки и сцените на ревност от страна на Лора към Яворова. Ревнуваше го от Д. Конова и С. Петкова. Плачеше и се измъчваше и въпреки това като че ли съзнателно търсеше тяхната дружба“.

За ревността на Лора сама г-жа Д. Конова ни разказва следното:

„С Яворова се запознах след годежа ми с М. Кремен, който беше негов приятел. По това време Лора беше в Париж. Яворов й писал за нашето запознаване, понеже аз се интересувах за нея, като знаех за техните отношения. Тогава получих от нея три картички, за които аз й благодарих с една. Веднага след завръ­щането си от Париж Лора отива с файтон у дома. Аз не бях в къщи. От тук тя се от­правя у фотографа Грабнер, където е знаела, че има мой портрет, взема го и го разглежда дълго. Още първата вечер ни покани на вечеря. Пока­ните последваха и за втората и третата вечер след пристигането й. Доколко е била неспокойна показва обстоятелството, което сама Лора по-късно ми разказва: първата вечер ме видяла съвсем руса с много светли очи, втората вечер — с червеникави коси и малко по-тъмни, зелени очи и едва третата вечер ме видяла съвсем черноока.

„Търсеше ме постоянно. Никъде не отиваше без мене. Караше ме да му изпращам цветя, уж „на шега, за да видим какво ще каже Яворов“, Спомням си и други случаи, които и аз тогава приемах за шеги, но след катастрофата ги тълкувам съвсем другояче. Спомням си една привечер, седим двете с нея в къщата й на улица „Цар Шишман“. Не бяха още женени. Беше вече тъмно. Чуха се стъпки. Лора позна, че е Яворов, скри се зад пердето и ме помоли да седна на ней­ното кресло с гръб към вратата. Яворов влезе, докосна с ржка рамото ми, като мислеше, че е Лора, но в миг позна, че не е тя и веднага запали лампата.

„Друг случай. Бяхме на гости у Боян Пе­нени. Щом като чу, че Яворов идва, Лора вед­нага ме помоли да се скрия зад един параван. След това веднага го откри, като старателно на­блюдаваше Яворова. Очевидно искаше да открие нещо в изражението на лицето му.

„Нищо не предприемаше Лора, без да ме по­вика. Когато да се венчава с Яворова, дойде и ме взе с файтон, за да присътствувам непременно в черквата. Венчаха се в Подуенската черква, а не както г-жа Каравелова пише — в хотел „Бъл­гария“. След няколко дни, пак по нейна молба, майка ми едва се съгласи да отида с Лора в Самоков, където Яворов организираше четата си, за да замине за Македония.

„След завръщането на Яворова в София, отиваха двамата да се фотографират при Грабнер. Лора пак ме моли много да отида с тях. Направиха ми впечатление думите й: „Ела, Дора, за­щото искам Яворов да изглежда на портрета добре, а като те гледа, ще има настроение“. По- късно вече открито ми казваше, че го ревнува от мене. Тогава аз я успокоявах, че няма причини за това и, за да не се тревожи, ще замина“.

За последната вечер г-жа Д. Конова не си спомня нищо особено, а на г-н М. Кремен направило впечатление, че при една игра Яворов хвърлил кърпичката няколко пъти повече на Д. Конова.

Това е атмосферата, в която протичат месе­ците на съвместен живот на Лора и Яворов. Р. Бонева, която по това време е най-близо около тях, признава, че това е била мъчителната атмосфера, в която се чувствува всекидневното зреене на нещо невъзвратимо и страшно.

Въ писмото си от 19 май 1912, Париж, Лора пише на Яворова:

„Въпреки всички твои скептични усмивки, цялото ми същество очаква бъдащето като непременно хубаво. В живота ми до сега нямаше нито красота, нито щастие. Все пак аз не мога да не вярвам, че в живота има не­пременно дни на красота и на щастие. За тия дни живея до сега и живея още. Инък аз не бих имала смелостта да живея. .. И тъй — разбра ли добре ? Аз чакам и се надявам. Ако съм пра­вата аз — един ден ще повярваш в същото и ти — и ний ще бъдем щастливи. Ако си прав ти — значи всичко е тъй безсмислено като до сега — и безсмислено — за винаги — и няма смисъл да се живее. Тогава няма да се живее повече и свър­шено. . .“

Месеците на техния съпружески живот убиват постепенно тази вяра. Лора вижда, че не може да запълни всецяло неговия живот, че онази бездна, която тя чувствува между него и себе си и за която споменува не веднаж в писмата си от Париж, все още съществува между тях. Мъчителната борба на завоеванието сега се пре­връща в една още по-мъчителна борба да задържи любимия мъж, който й се струва, че всеки ден се отдалечава все повече от нея. В миг на изнемога под гнета на тази постоянна борба, куршумът разрешава нейния край.

Следва продължение ...

Подготви за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ