петък — 9
септемврий —1912 г.
Пръстена, за когото ти даже не благодарих, е на
ръката ми и там ще остане, въпреки въпросите, които подбужда. Но има такава
нежност в желанието ти да ми напомваш това, което аз все едно, бъди убеден, не
мога да забрава, щото нямам сила да се раздела от него.
Винаги съм считала не само унизително, но и
напълно невъзможно да приема и най-нищожния предмет от когото и да е. Имам й до
днес неприятно чувство, като гледам малката книжка на А-ва и репродукциите на G. За да се отърва от това чувство, пращам ти я с молба да му я
върнеш под претекст, че аз си послужих достатъчно с нея.
Това е единственното нещо, което смущава моята
радост да имам твоя пръстен.
А вчера колебанието да приема опалите ти беше
само за миг. Днес само радост чувствувам, някаква светла, непозната радост. Ти
се шегуваше вчера и намираше, че силата ти е в ноктите. А днес аз съвсем
сериозно чувствувам, че моята сила е в пръстена. Тъй сериозно го чувствувам,
щото ме е страх да го снема. Ако го имах този пръстен още тогава — преди
няколко години, всичко би било тъй друго, а без него аз бях тъй безпомощна и
сама... Струва ми се, че целият си живот трябва да съм чакала този пръстен. В
Лондон тъй често съм се любувала на опалите, всеки камък ме тъй странно привличаше и като че ли търсех нещо в
него. Но кой знае защо, никога не помислих да си купа сама един опал.
Чакала съм твоите опали. Hещо в мене, което е било винаги само твое,
е знаело, че ти ще ми ги дадеш. И цялото ми същество ти е благодарно за това,
което ти вложи в тях и което те ми
внушават.
Твоята Лора
19 септ. 1912.
Мой милий, мислих да ти пиша много — много
— та поне първия ден на нашата раздяла да беше ти съвсем мой... Но
нямам време, нито сила да ти пиша много. Само ще ти благодаря за твоята
бодрост и за твоето здраве. Ще моля и твоята майка да те закриля. Нима те, тези, които са ни обичали и които ги няма при нас, са толкова
безсилни или са толкова жестоко равнодушни ? ... И всеки ден, минавайки край
гроба на баща си, ще го моля да те пази. И нима всички тия, които никога са
били тъй добри, сега ще бъдат тъй лоши? Тогава гдe са тe за да ги намepa — да ги моля заради тебе?
Hякoгa хората вярваха и
бяха щастливи. В какво вярваме ний днес и гдe ми каза ти, че ний ще се срещнем ? Аз бих дошла навсякъде, милий
мой, вижда Бог — но гдe ще ме чакаш ти — и гдe ще те намеря?
Вижда Бог, че бих отишла на край света, бих
живяла цял живот сама, знаейки че в oпредeлeн ден на
годината ти ще бъдеш там. Или поне в определен час на годината ще чуя гласът
ти, поне една дума... или
ще погледна поне очите ти, ще cpещнa погледът им — само веднаж ... или да чуя
поне шумът от стъпкитe ти. Но гдe ще бъдеш ти — за да дойда и аз ? Върни се, мой милий. Върни се не
само за мене, върни се за себе си, за всичко хубаво, което е в тебе, което си
длъжен да дадеш на другите.
Но върни се и за мене, мой милий. Какво ще правя
аз без тебе ? И не почувствува ли ти, че душата ми се прислони на твоята, че
душата ми се прислони веднаж в живота ми, прислони се безвъзвратно? И гдe ще те търся аз за напред? И все пак мога ли да не те търся всяка
минута на живота си ?... Кажи,
че ще се върнеш и цалуни малкото разпятие. И ми обещай, че ще се върнеш. Ти ще
почувствуваш устните ми на разпятието
и ще почувствуваш всичката бодрост, за която го молих да ти даде. Пожелай сам
да се върнеш, милий мой... Аз
чувствувам в отчаянието си — как всичката вяpa на детинството ми се връща и аз ще се моля всеки ден за тебе, ще
се моля всеки ден.
софия, септемврий
1912 г.
Прости ми, милий мой, за всичко. Вижда Бог, че
единственното скъпо в живота ми си ти. Но прости, ако не съумях да ти го докажа
достатъчно. И прости, ако не мога да благодаря достатъчно за всичката ти
нежност и за твоето единственно име — красиво и честно. Благодаря ти, милий
мой. И до виждание.
Твоята Лора
Единственната смисъл на живота ми, единственната
радост, всичката надежда. Зная, че ще се върнеш, но мисълта за рискът ми е
непоносима.
Пиши ми от гдето можеш, милий мой, поне две
думи. Но ако има най-малък риск за тебе при изпращанието на едно писмо — не ми
пиши никак. Твоето връщание ще ме възнагради за всичкото отчаяние... за
хубавия подарък, който ми направи, най-хубавия подарък и най-желанния, който
можеше да ми направиш — подаръка на твоето име.
Благодаря ти, мой скъпий. И прости, че аз не
мога да изглеждам радостна ... Но преди малко нареждах и милвах дрехите, които
днес ще облечеш й които ще те придружават ... далеч от мене. И все пак те са
по-щастливи, защото те ще бъдат с тебе. А какво да правя тук аз — без тебе ? —
Тук, гдето всяко кътче е пълно с тебе... Какво ще правя аз, догдето се върнеш
... Кажи, милий мой, че искаш да се върнеш. Върни се за мене, върни се от
съжаление...
Аз вече не искам твоята любов, аз искам твоят
живот, гдето и да си ти. Аз нямам никого в целия свят, когото да уважавам,
комуто да вярвам, когото да обичам, освен тебе.
Прости ми, милий мой. Прости ми пак за всички
страдания, които съм ти причинила. Аз всичко помна ясно и за всичко страдам.
Прости ми поне ти за всичко, за което аз сама не мога
да си проста. И бъди ми здрав и се върни, милий мой...
Твоята Лора
Подготви за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ