Статията е
поместена в Юбилеен вестник, издание на Литературния музей и дружеството на
писателите, Хасково, 16.02.1995 г., по случай 110 години от рождението на проф.
д-р Асен Златаров
В ръцете ми
са твоите фотографии, твоите книги, писма... Мисля за тебе и ми се ще да си
тук, в твоя град. В твоето днешно Хасково или в онова, което не чу и не видя
първите ти стихотворни изповеди. Онова старо Хасково - вече понатруфено от
"френктерзиите", но и още по старому достолепно. Тогава, в началото
на тоя век, то живееше само с чаршийските си мераци и с празничните си софри,
отрупани с мазен гювеч и безцветно чаушово вино.
Виждам те
сякаш в деня, в който градските първенци "почетоха" първата ти
сказка. Да, едва ли тогава някой разбра нещо от нея - можеха ли тези доскорошни
роби, докопали вече "алъшвериша" на свободата, ала не посегнали още
към плодовете на духа й, да проумеят твоите думи, вълнението ти, вярата, с
която им проповядваше! Те не разбраха светлото ти слово, но и ти не можа да ги
разбереш тогава, нали? Затова гласът ти ставаше все по-неуверен и тих сред
ироничния шепот и нетърпеливото скърцане на столовете: Добре, че в сумрачната
одая на някогашното читалище „Заря“ се
беше сгушила и милата Дуня. Ти срещна очите й, които светеха и забрави всичко
останало.
След още
четвърт век ти си пак на същото място. На сцената на читалището, основано от
твоя баща и от дядо ти. Taм, където
и до днес витаят сенките на твоите близки. Ти вече не си оня крехък студент от
Женева, ти си професор. Познават те всички. Обичат те. Ти си Аура, автор на
две тръпни поеми за любовта, на един роман за Париж... Ти си учен, познат на Европа. Твоите
слова са упованието на просветена България. Новите управници на Хасково те
приветстват. С възторг?! Твоят град те поздравява. Твоят град е щастлив, че те
има. А ти беше ли щастлив тогава, професоре?
Само няколко
години след юбилея ти се върна още веднъж в твоето Хасково. Беше малко след
злокобната вест от оная фатална клиника във Виена. Не ти, в оня тъмен
декемврийски ден твоят портрет мълчаливо поведе много хасковци, които плачеха.
От площадчето между двете църкви, където беше някогашният ти дом, по улица
"Цар Освободител", покрай градския театър... Твоят град беше в траур.
Ти къде беше тогава, професоре?
Прелиствам
пак твоите книги, старите вестници и списания, твоите писма, снимки... И се
питам беше ли в Хасково преди десет години, когато уж от сърце се изрекоха
толкова славословия в твое име. И къде си сега, не те ли прогонихме? Ще останеш
ли с нас, с твоите съграждани ? Ние би трябвало да те обичаме. Защото ти
изградихме бюстове и барелефи, защото се кичим с името ти и даже спорим къде
да е твоят музей...
Безмълвни са
твоите устни, уви. Ти ни гледаш с любов оттам, закъдето сме тръгнали всички. И
ни жалиш навярно. Ти не си нито в този, нито в онзи музей. Какво е музеят пред
висините на твоята вечност!
