ЛОРА ДО ЯВОРОВЪ - ПРЕДГОВОР, Г. НАЙДЕНОВА /ЧАСТ 1/

НЕЙНИТE ПИСМА /Част 1/, 

На 30 ноемврий 1913 година сутринта из Со­фия се разнася вестта за трагичната случка у дома на поета П. К. Яворов. Лора — простреляна, мъртва. Самият поет — тежко ранен с един куршум в главата. На масата е намерена бележка, написана от Яворова: „Лора се самозастреля в момент на силно раздразнение от ревност. Аз я последвам“. Обществото настръхва. И двете жертви на трагедията са добре познати на всички. Лора — по своята хубост и жизнерадост, които не рядко са встъпвали в разрез със строгите изисквания на общественото мнение. Яворов — големият поет и революционер. Първият повръхностен преглед на лекарите подхранва едно по­дозрение: „Раната на гърдите е по-широка, откол­кото на гърба. В такъв случай трябва да се предполага убийство“. Вестникарски сензации вед­нага разнасят мълвата — „Лора убита от Яво­ров“. Нито официалната експертиза на лекарите, която опровергава първото повръхностно впечатле­ние, нито категоричното заключение на следователя г. Ив. Божилов, че в случая се касае за само­убийство, не са в състояние вече да спрат тази мълва.

Започва се онова мъчително дело, което се протака цяла година — подклаждано от стра­нични давления и от обществената мълва, докато вторият куршум, който Яворов заби в главата си, сложи край на неговия живот и освободи от излишни старания съвестта на неговите съдии. Мъл­вата обаче не заглъхна. Тя клеймеше Яворова в убийство, но не пощади и паметта на Лора. Ней­ните близки в доброто си желание да направят от Лора жертва, дадоха на тази обществена мълва повод за фантастични измислици на нейната виновност. Защото кой кого убива без вина?

Нечистите пръсти на жестокото общество разплитаха и заплитаха дълго възела на една тра­гедия, която не познаваха. Мериха с мярката на делнични сензации една голяма съдба. Мъчиха се да разровят пепелта от жертвеника, на който двама самотници принесоха жертвата на своя живот, без да позволят никому да надникне в техния трагизъм.

Неколцина приятели на поета се опитаха след неговата смърт да защитят паметта му. Близки и далечни на Лора сипеха жлъч върху неговите кости. Ние мълчахме. Още преди години можехме да изнесем тези писма, и сигурно всичката жлъч би се погнусила сама от себе си пред изповедта на една душа, която навярно никой от тях никога не е познавал. Tе всички биха из­тръпнали пред нейния мъчителен вик за щастие, биха се почувствували виновни за нейната съдба. Биха замлъкнали пред стихийността на една любов, която иска много и дава всичко. За­щото писмата на Лора са изповеди в истинския смисъл на думата.

*

*        *

Има нещо странно в магията, която излъчват напечатаните писма на един покойник. От­начало ни се струва, че прекрачваме запретения праг на светиня. После с всяка дума мина­лото оживява и постепенно като че ли измества се­гашното — защото всяко писмо е живата изповед на една съдба, която завладява със своята искреност и жизнена правда. Особено когато тези писма са писани не с преднамереното чувство, че някога ще бъдат печатани...

Цели двадесет години ние пазехме писмата на Лора като семейна реликва. Когато Яворов ле­жеше прострелян в болницата, близките на Лора разграбиха неговия дом. При този г р а б е ж изчезват и писмата на Яворов до Лора. Писмата на Лора биват случайно запазени. Когато Яворов излиза от болницата, успява да прибере само тях, като единствена вещ от своя разграбен дом.

Шест много характерни писма Яворов пред­стави в съда. За съжаление, те са откраднати от архивата му. От съдържанието на тези писма знаем само това, което Яворов заявява в изло­жението си до Апелативния съд: „Прочетете пис­мата от Париж, дето тя ме увещава да й из­пратя няколко грама кокаин. Вижте, как се радва, как тя тържествува, когато най-после е успяла да се снабди с достатъчно количество кокаин и как е успокоена, че сега има такъв верен и съчувствен другар! Вижте най-подир, колко пъти тя говори за самоубийство и ме успокоява да не се боя, че няма сега да       направи това, а някога по- подир, на есента и пр...“

За щастие, всички останали писма са запазени: от първите записки до последните, които Лора пише на Яворов след женитбата им, през неговото четничество в Македония. И ние не мислим, че издаването на тези            писма е кощунство спрямо паметта на единия или другия, защото Яворов остави един завет — да се направи всичко, което може да изнесе пред света истината по трагедията на 29 ноемврий 1913 година. А сам той е считал, че писмата на Лора могат да допринесат много за тази истина и поради това е представил шест от най-характерните в съда.

Повечето опити да се проникне в същината на тази трагедия са били изграждани обикновено все върху твърде погрешни психологически тълку­вания предимно на Лора. В студията си „Съдбата на П. К. Яворов“ проф. М. Арнаудов по­ставя вече цялата трагедия върху чисто психоло­гическа основа — като трагедия на два характера.

Обществото обаче живее и до днес с едно пред­убеждение по отношение на предимствата и недо­статъците на Лора, и, колкото мъгляво и да е това предубеждение, то мъчно би могло да се разсее. Дори в съда основните линии на делото, заве­дено след нейната смърт, са продиктувани от това „обществено мнение“. При това и прокурорът и съдиите градят своите изводи все върху характерите на Лора и Яворов — явно без да познават нито единия, нито другия. В това отно­шение писмата на Лора ще допринесат твърде много, за да бъдат разяснени някои тъмни страни от нейната психика и по такъв начин да се хвърли повече светлина върху отношенията й с Яворов. В тях с поразителна яснота тя сама чертае своя мъчителен и тъжен път, който не­избежно я доведе до самоубийство.

Независимо от всичко, тези писма имат и чисто литературна стойност. Това са истински малки художествени откъслеци, лишени от пред­намерено авторско съзнание и безпокойство. Една богата душа разказва своите поривисти сънища за щастие, което никога не идва. Те ни завладяват със своята искреност и ни примиряват с трагизма на една неизбежна съдба.

Защото, ако изобщо трябва да се търси вина, тя е преди всичко в съдбата, която събира тех­ните толкова противоположни пътища.

Отраснала в кръг на доволство, Лора е от онзи тип момичета, който е толкова харак­терен всред „висшето ни общество“ за епохата след освобождението под смесеното влияние на Русия и Запада — с малко суетност, с малко сантименталност и с едно „модерно“ пренебреже­ние към общественото мнение. Същевременно обаче тя притежава вродена интелигентност и интерес към литература и изкуство (сама дори прави опити в областта на разказа). И в това отношение тя не е от многото. Една случайна среща в Драгалевци изпречва на пътя й Яворова.

Непрекъснатата борба, която той води още от своето детинство с околните условия и със самия себе си, по-късно увлечението му в македонското революционно движение, са хвърлили от рано сянката на самотност върху неговия път. При това той живее с характерния за всеки поет по-широк обсег на изживяването и с още по-харак­терното чувство за преходността на всичко, за истината като истина на момента, не на вечността. Със своя богат вътрешен мир той винаги задо­волява себе си. Нещо повече: неговите думи дори и в писмата му са почти винаги монолози на самотник, и всяка нежност като че ли за­мръзва по ледената стена, която го огражда. Това е пътят на родения поет. И много естествено е, че в този път любовта към една жена не може да бъде всичко.

Във всеки случай срещата в Драгалевци е повече съдбоносна за Лора, отколкото за Яворова. Изглежда все пак, че и той не е останал съвсем безразличен. За това свидетелствува стихотворението „Стон“, написано непосредствено след впечатле­нието от тази среща:

„Душата ми е стон. Душата ми е зов — защото аз съм птица устрелена: на смърт е моята душа ранена, на смърт ранена от любов“.

Дали обаче в този поетически продуктивен момент трябва да се търси по-дълбоко и опре­делено чувство, е съмнително, защото на молбата на Лора, както и на по-нататъшните й опити да се срещнат, Яворов не отговаря. Цялата история изглежда напълно забравена. След една малка любовна авантюра — бягството й с Н-в — Лора омъжват насилствено за Дренков. Тя е вече майка на две деца, първото от които умира. „Малкото суетност“ отначало е задоволена, тъй като съпругът обещава бляскава политическа ка­риера. Очакването на Лора обаче не се оправдава. Като политик и общественик Дренков не успява да задоволи нейната амбиция, която търси у него изключителната личност на политически водач. Още при първата му реч в Народното събрание тя е разочарована, смутена в надеждите си. И то­гава внезапно идва разривът — опомнюването, за което Лора често споменува в писмата си. „Не се живее лесно“ — пише тя в едно от писмата си до Яворова от Париж — „и често ми се струва, че насилствено ми се поднесе силно отровна чаша. Поднесоха ми я все близки, все доброжелающи, и когато аз неволно се мръща — лошата, неблагодарната съм аз. Аз ги права да страдат — аз ! Грехът ми е там, че мога да се самоопомня, че и доброжелателите и завещаното добро ме отвращават. Това е грехът пред майка ми и пред тези около нея“.

Лора е в Лондон. По същото време (1910) Яворов е на командировка в Париж. Тук той е погребал може би единствената жена, която е обичал — Минка Тодорова. Парижкият му дневник  е рожба на скръбта по нея. Щом като Лора се научава, че Яворов е в Париж, ведна­га напуща Лондон. Тя отива на гроба на Минка Тодорова, тъй като знае, че там сигурно може да намери Яворова. Тук Лора се опитва да му заго­вори за чувствата си, но Яворов почти грубо й забранява да говори. Тази среща остава мъчително кошмарна в душата й, и за нея Лора си спомня не веднаж по-късно в писмата си от Париж.

След сцената на гроба на М. Тодорова в Париж Яворов мисли, че честолюбието на Лора е достатъчно засегнато, за да не го потърси вече никога. Но веднага след като се връща в Со­фия, тя започва отново да го търси, непрекъснато го следи, при удобен случай го моли да присътствува на някоя репетиция в Народния театър.

В споменатата вече книга на проф. М. Арнаудов („Из живота на П. К. Яворов“) са напеча­тани някои от спомените на зетя на Яворова, Н. Найденов. В дните на слепотата си Яворов раз­казва пред него следното:

„Когато се завърнах в София, Лора започна пак да ме следи и да ме атакува. Поздрави, из­пращани по специални лица, подаръци, задирвания, посещения в театъра и другаде, не ме отклониха от решението ми — да не се поддавам. Но една зимна нощ. . . Една нещастна за мене зимна нощ, часа около 11 през нощта, се почука на вра­тата на стаята ми. Отворих вратата — и останах просто смаян и вкаменен от това, що видях пред очите си, което не исках да повярвам. Лора, прегазила сняг до колене, измръзнала, с наведена глава и усърнал поглед, стоеше на­среща ми. Със задавен глас ме запита: „Ще проявиш ли и сега жестокосърдечието, с каквото не един път си ме дарявал — в тоя час да не дадеш приют на една слаба, нещастна жена?“ — Тонът, погледът, видът й ме сломиха, и аз, братко, не издържах — прибрах я тази нощ. И тази нощ Лора ме победи.“

Писмата й от това време (1911) издават все още нейните страхове и съмнения, но над всичко властвува един тон — отдавна очакваното щастие изглежда близко и най-сетне осъществимо. „Щастлива съм, че те обичам — тебе. Щастлива съм и за това, че ти започваш да ме обичаш. И живота ми се струва хубав като никога.“

Някой, който е гледал няколко мига направо в слънцето, внезапно притваря клепки и става нещо странно — големи огнени кръгове оплитат в своята мрежа уморените очи, и никога тъмното зад тази мрежа не е толкова страшно и чуждо, както в такива мигове. Същото чувство имаме след първите писма от София. След първите дни на „неочакваното щастие“ идват пак съмненията, страданията, ревността.

Напрегнатостта на изжи­вяването се последва от умора: „Ти се бориш с твоята пиеса от няколко недели и си уморен. А аз се боря вече няколко месеца с моята пиеса — завоеванието на твоето сърце — и имам право да съм по-уморена от тебе, нели?“

Всичкото нещастие още в самото начало е там, че едно чувство, такова, каквото е носила Лора в душата си, никога не може да бъде утолено. Едно единствено чувство никога не може да поправи всичките крушения в миналото, да отго­вори на всичките въпроси на сегашното, на всичките надежди на бъдещето, освен ако това чувство е лишено от всеки егоизъм. Такова е може би единствено чувството на майката.

Неговото задово­ляване е повече едно себезадоволяване, неговото щастие е в самото изживяване на чувството, в самото раздаване, не в приемането на обичта. И характерно е, че всяко голямо чувство на една жена, дори и еротиката, крие в себе си нещо от великата всеотдайност на майката. Любовта на Лора не познава този елемент на майчинство. Сама тя чувствува твърде често егоистичността на своята любов и не веднаж в писмата си се мъчи да се оправдае за този егоизъм пред него и пред себе си с различни доводи. В писмото си от 17 април 1912 година, Париж, Лора пише на Яворова:

„... После друго. Аз не съм способна на никаква жертва, мой милий. Не помня в живота си да съм направила най-малката жертва. Възмутително е, разбира се, но е тъй. И ако ти смяташ, че някога съм жертвувала нещо за тебе, аз съм длъжна да те разубеда.“

В тази егоцентричност на нейната природа се корени още в началото незадоволеността, която е основата на цялата й жизнена трагедия. Тя вечно живее в страх, че не получава толкова много, колкото заслужава. А в миналото си познава само едно — да получава много, до пресита много, без да дава почти нищо.

Интересно е в това отношение нейното тъл­куване на Бистра, героинята в Яворовата пиеса „Когато гръм удари как ехото заглъхва“, което Лора дава в едно свое писмо до Яворова от Париж. Проблема на майката, който е основата на цялата драма, Лора заменя с проблема на съпру­гата, по-скоро на жената, която и като съпруга остава любовница. Детето, според Лора, не може да бъде за жената цел в брака. То е повече средство, с което тя се стреми да задържи люби­мия мъж. Това отношение към детето е присъщо повече на мъжката, отколкото на женската психика, както много право отбелязва и проф. К. Гълъбов в своето есе „Човекът чужденец“, като изтъква, че бащата обича до известна степен детето „чрез любовта си към жената“. Жената обича своето дете с вроденото велико майчино чувство, което изключва посредничеството на всяко друго чувство. В своята майчина обич тя прелива цялото си същество. Нещо повече: като съпруга, сестра, член на обществото — тя е преди всичко майка. Това признание на Лора бихме могли да сметнем за моментно настроение или дори в слу­чая за известно позиране. Но то се потвърждава и от нейното отношение към собственото й дете. Сама тя признава в едно свое писмо, че не обича много детето си, защото то не е плод на любов. И ако по-нататък, при развода, е готова да направи всичко, за да задържи детето при себе си, тя чувствува, че върши това до известна сте­пен от съжаление, до известна степен и от ам­биция да не остане то при роднините на бащата. От тази амбиция не е лишена и любовта й към Яворов. Но тази амбиция съвсем не е основата на нейната любов, както до днес се мисли в обществото. Или поне тя се покрива най-малко с обикновена суетност да бъде само „вдъхновителка“ на поета, и поради това след женитбата им у нея настъпва разочарование от „човека“, който далеч не отговаря на нейната представа за поета. От тук до преситата на Лора, намере­нието й да замине за Париж, „за да се отърве от него“ и, като последствие — убийството й, в съзнанието на обществото има само една стъпка. Писмото на Лора обаче от Париж, 4. III. 1912, дава отговор и на този слух: „Когато те обикнах, аз обикнах в тебе човека — с едно голямо, с едно грамадно Ч. Аз си представлявах за тебе, че ти си това, което си — и аз не се излъгах. За това те обичам още повече. Аз не познавах човека, освен баща си. Сега не познавам, освън тебе“. Не само това. Според показанията на г-жа Р. Бонева, както и на самия Яво­ров, Лора дори ненавиждала неговата литературна работа, ревнувала го от нея, тъй като тя отне­мала голяма част от времето му. А съдържание на писмата й от началото до края на техните отно­шения е нейният копнеж за една топла човешка душа, в която да се прислони най-сетне от кошмара на своето мъчително минало.

За това „мъчително минало“ Лора говори не веднаж в писмата си. В него тя търси много често причината за това, че Яворов не може да я обича достатъчно. Сама Лора признава, че при­чина за състоянието й, което често не е далеч от неврастенията, не може да намери в сегашното, че тя е скрита в нейното минало : „А и нищо хубаво в моя живот не съществува — да ме успо­кои. Хубаво ако е имало някога, забравила съм го. Останало е само мъчителното, некрасивото. Тези причини едни чужди и неясни, а други — мои лични смущават и мъчат душата ми. Ето защо аз ида при тебе сломена... А в дните, когато миналото ми те обхване с нова сила, може би по- голяма — защото те обхваща по-рядко — очите ти не предвещават нищо добро, и тогава аз си отивам от тебе още по-смутена, отколкото дохождам“.

Така че Лора идва при Яворова с разнеби­тена душа от своето минало. Колкото по-малко я гнети мнението на обществото, толкова по-мъчителна е нейната самоприсъда. И в това отношение Лора е далеч от онази светлина, в която обикновено я поставя обществената мълва. В основата си ней­ната натура е строго етична: „Аз всичко помня ясно и за всичко страдам. Прости ми поне ти за всичко, за което аз сама не мога да си простя“.

Трагедията на живота й почва твърде рано — още като ученичка в пансиона Notre Dame. Осем­надесетгодишна Лора се покатоличва. Това покатоличване, за което тя говори в писмата си, остава скрито за всички, но то свидетелствува вече за една рано изживяна душевна криза, за една неуравновесеност и до известна степен екзалтираност на духа, която по-нататък под тежестта на живота взема болезнени размери. Насилственото й омъжване за Дренков допринася още повече за това. Един брак без любов, от който тя вече има две деца, безспорно е бреме, което не много лесно сваля от плещите си. Запазен е един малък разказ на Лора от това време — „Из дневника на една луда“, който напълно въплъ­щава покъртителния трагизъм на нейната съдба. Зад Хамлетовската маска на безумие една душа, разкъсана и стъпкана от живота, разказва, не — крещи от болка пред мъчителния спомен за онази първа разруха в живота й, към която насилствено е била тласната от своите близки. Кой знае дали и в най-съвършения психологически роман някога е била предадена така дълбоко трагедията на жената, която насила бива принудена към брак без любов : „ ... Една свещ, като един живот, колко й трябва да догори!... Тя догаря. И в тъмнината насилно ме обгръщат първи, но чужди, нелюбими обятия... Само миг... и нещо скъпо и светло е изтръгнато безчовечно от душата ми, тя е обезобразена, невъзвратно по­мрачена. Колко тъжен е животът на жената... В миг светлото малко момиче се преражда в тъмна, в черна жена с изнасилена, смутена, непоносима неи душа. Това се повтаря всеки ден, всеки час, с всичката си престъпна грозота, във всеки кът на земята…

„Една нощ избягах от там, без да зная защо, къде, при кого... Кого имам в целия свят ? ... “

Следва продължение ... втора част

Подготви за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ