МАГИЯТА НА СЛОВОТО МУ
oт Димитър Минков
В предутринния здрач на съвременната
българска общественост — все още бедна на големи пътеводни личности — проф. д-р
Асен Златаров е един от малцината наши духовно богати люде, които сеят здрава
просвета и внедряват в душите ни воля за подвиг и вяра в по-щастливи бъднини.
Надарен всестранно — както почти никой
друг от малкото българско племе, — Асен Златаров с делата си бележи върховете
на българската култура. Наука, общественост, тънък художествен усет, изящен слог
и дар слово са щастливо съчетани в него върху основата на една чувствителна съвест
и сърдечна доброта.
Ние, неговите съвременници, приятели и
ученици, физически сме твърде близо до него, за да преценим правилно — във всичката
му пълнота и глъбина — грамадния принос, който Асен Златаров даде и ще дава в културната съкровищница на народа ни. Но когато
нашето време и нашите дела неповратимо отлетят в миналото, потомците ни ще
проумеят огромното значение на Асен Златаров. Те ще се учат по книгите му, ще
тръпнат от възторг и умиление над неговите трогващи като музика поеми за
любовта и за живота; в душите им ще разцъфнат най-нежни висши чувства и ще
избуее воля за добротворство.
Но те
— нашите потомци, които ще получат оскъдното
наследство на безразсъдно водени войни и небивало жестоки граждански междуособици
— не ще изпитат магията на словото Златарово. Това е нашето право, от което ние
нашироко се ползуваме. Че има ли по-любим и повече посещаван сказчик от Асен Златаров? Неговите сказки са тържествено богуслужение, гдето хиляди обнищени от живота отиват да
пречистят душите си и да възприемат нещо от светлината на един голям ум и от
вярата и огъня на едно истинско човешко сърце.
* *
*
Афиш. Погледът се залепва на познато име:
проф. д-р Ас. Златаров. Сказка някаква — научна, литературна или на обществена
тема. Отиваш на оповестеното място. Уж рано си отишъл, а там е вече претъпкано
със слушатели, които от време навреме нетърпеливо пляскат с ръце. Да почне
по-скоро.
Изведнъж навалицата стихва. Някой се запътва
към катедрата. Слабичък човек с нежна, почти младежка, снага. Асен Златаров. Неговите
светли очи открито, честно и доброжелателски се устремяват към аудиторията.
Слушателите ръкопляскат. Той търпеливо изчаква предварително изказаната
възхита. После почва:
Тих баритонов глас прозвучава в тишината.
Спокоен увод, който неусетно се прелива в прочувствена вдъхновена реч.
Сърцата предчувствуват празник. Лъх от
далечни цветни страни ги е пробудил и призовал към по-висш живот.
Хипнозът е почнал.
Асен Златаров говори.
Лиричен тембър залива слушателите и влива
в сърцата им тръпки на умиление, духовен подем и слънчева грейка. Душите са
покорени от сказчика. Той стихийно ги повежда към слънцето. Сам той е грейнала
мисъл и разкалѐно чувство, чиито лъчи стапят ледената обвивка на делничната
дребнавост, за да освободят за волен полет искрата на човещина, която ни прави
богоравни и ни сродява с първоизточника на космоса, нашият далечен прародител.
Отхвърлили бремето на условности, предразсъдъци,
дребни омрази и грижи за хляб, душите на слушателите, голи като истината,
застават пред вдъхновената мисъл на сказчика. И той ги води към върховете на
човешкото постижение, гдето грее слънцето на бъдещето. Те, слабите смъртни,
посредствени рожби на варварски битово-стопански условия, като невръстни деца простират хилави ръце
към слънцето, от което са лишени. Tе тръпнат във възторг, непознат долу в
преизподнята на всекидневието, и възкликват — колко е красиво, велико и добро!
Когато сказчикът свърши и празникът на
душите им угасне, слезли долу в мрачните низини и теснини на нерад грозен
живот, те ще се си спомнят от време-на време, че някога — макар и за миг — са
били горе на върховете, окъпани в слънчева светлина. И в душите им ще възстане
бунт за слънце и висини. От приказката за слънчев живот те настойчиво ще
поискат да създадат една всекидневна действителност.
Винаги, какъвто предмет и да докосват,
сказките на Златаров пречистват нравствено, просветяват мисълта, облагородяват
чувствата и дават подтик към съвършенство. Това не са сказки, а лирични поеми,
съчетани от музика и дълбока размисъл. Те действуват силно хипнотично :
слушателите се вълнуват, изживяват мигове на висшо религиозно опиянение, сърцата
им възпламеняват за жертва и подвиг. Всички ония висши човешки чувства и заложби,
които предългата еволюция от неандерталеца до нас е внедрила в нашата духовна същина,
се разжаряват, изплават из глъбините и сърцето и като жежка лава обливат и
затрупват неговите тъмни кътчета, гдето гузно се таи мътилката на още
непревъзмогнатото животинство.
ПОЛОВИН ЧАС С АС. ЗЛАТАРОВ
от Панчо Михайлов
Когато се запознах с него, неволно си
спомних думите на Короленко :
„Има природи, които отрано са
предназначени за тихия подвиг на любовта, съединена със скръбта и грижата —
природи, за които грижата за други е една органическа потребност, същността,
атмосферата им. Природата отрано ги е надарила със спокойствие, без което е
немислим делничния подвиг на живота: тя предвидливо е смекчила в тях личните
пориви и желания за личен живот, като е подчинила тези пориви и желания на
господствуващата черта от характера им. Житейската низост е под краката им;
дори клеветата и сплетните се плъзгат по белоснежната им дреха, така, както
калните капки по крилете на лебеда.“
Такава изключителна природа е, именно,
Асен Златаров — убеден социалист-народник.
Много отдавна бях слушал неговото име; из
разни списания и вестници го срещах, ту под рецензия, ту под някой поетически
откъс или статия.
И все повече и повече израстваше
художествената фигура в съзнанието ми, докато се появи скритото, интимното ми
желание да го видя и опозная отблизо.
И, ето, един пролетен ден, както се
разхождахме по булеварда — моя приятел от „Бенони“ — Печо го спря и ни
запозна.
Стиснахме си ръцете сърдечно, като същевременно
се спогледахме някак си топло, приятелски. Навлязохме, с фамилиарния тон на
близки, в дълъг литературен разговор.
И интересуваше се какво работя. Казах му,
че пиша роман.
— Роман
ли ?
— Защо се учудвате ...
— Толкова млад ...
— О, аз съм по-стар от годините си . . .
Той се засмя.
— Да видя белите ви коси.
Показах му два-три бели косъма около слепите
очи.
— Това е нищо.
— Все пак, предизвестие.
Усмивката му изчезна. Леко, непринудено
вървеше разговора ни. Като че ли се познавахме от преди много и много години,
като че ли сме дружили дълго и сме си поверявали един на друг най-съкровени
мисли.
Всъщност, нямаше никакви тайни, защото и
двамата изповядвахме една и съща вяра: — вярата в доброто и справедливостта за
всички човеци.
Отначало аз не знаех как да го назовавам.
И затова избягвах да употребявам какъвто и да е титул, който според мене бе
съвсем излишен. Сега — след толкова срещи, интимни беседи и съвместни
литературни четения — вече така весело и с радост произнасям малкото му, но светло
и чисто име — Асене !
Преди аз си го представях мъдър, стар, с насеяно
от бръчки лице и чело — остър, строг поглед на две хлътнали навътре очи. А, всъщност,
видях едно меко, топло, младежко лице, със светли, и кротки очи и ръце, които
с отсечените кръгове илюстрират вдъхновената мисъл. Коса — дълга, неподстригана
отзад, облеклото — просто, непристегнато.
Колко просто и естествено е всичко у него:
и държането му, и говора му, и мислите — които се нижат една след друга непрекъснато,
сякаш продиктувани от невидимата книга на живота. Като че самия той не ви
приказва, а някой друг мъдър и всезнаещ. Такова беше първото ми впечатление.
— Вие сте социалист.
— Да, ученик на Жореса и такъв ще си
остана до край.
И по бледото лице се четеше честното
убеждение.
— Милиони в света гладуват, борят се за хляб
и накрая умират за делото. Какво съм аз в сравнение с тях, какво давам . . .
— Вие ли ? — го прекъснах.
— Много малко . . .
— А аз се чудя кога смогвате да напишете
толкова томове наука и поезия. Четете непрекъснато лекции в университета,
държите сказки и политически речи — тука и в провинцията, следите културния живот до най-малката му
проява в страната и вън и . . .
— Ставам
рано — в пет часа, и пиша. . . Тогава според мене е най-продуктивен човек.
Отспал се, поотпочинал, с повече калории и фосфор в мозъка.
— Малко химия . . .
— Какво да се прави . . . Обвиняват ме, че
служа в два храма едновременно. Не е истина. Служа на човека, а човешките
изисквания са еднакво значителни, както в науката, така и в изкуството. Незрели
хора слагат прегради и монополи, както в търговията . . .
— Търговци . . .
— И още какви.
— Но вас ви обичат мнозина, почти целия
народ. Хора от различни слоеве — студенти, студентки, военни, работници . . .
Дори и дами, така наречените „висши“, са ми говорили най-възторжено за вас.
— Обичта с обич се купува! Това е
естествен закон. А сега довиждане . . . Елате у дома, когато обичате . . . Ще
поприказваме, ще прочетете нещо ваше ново . . . Хайде!
Сбогувахме се. Той се отдалечи, малко
приведен, със забързани стъпки.
Но като че още продължаваше да гали ухото
ми сладката и нежна музика на неговия глас . . .
АС. ЗЛАТАРОВ КАТО ИМПРОВИЗАТОР
от К. Ат. Илиева
Учебната година свърши. Дипломите за зрелост
бяxa дадени.
Куфарите за странство бързо се стягаха. И въпреки всичко това не
можехме да се отделим от някои привички. Тогава в Стара Загора се основа
естествоизпитателно дружество „Александър Хумболд“. Там редовно четяхме
реферати, като се ползувахме от преводна, а най-вече наша литература. Особено
от лекциите на проф. Ас. Златаров, от които студенти ни даваха записки. И така
един ден, събрани в градската градина заедно с една от ръководителките —
учителки, ние уговаряхме за последния излет, който искахме да уредим преди
разпръсването ни.
Бързо, като електрически ток, се разпръсна
мълвата, че след няколко минути пристига в Стара-Загора Ас. Златаровъ, който ще
престои няколко часа и след това ще замине за Сливен. Радост, задоволство,
нетърпение обзе всички ни. И без да гледаме, че не сме вече в ученическа
униформа, ние се разтичахме към гарата. Бяхме сигурни, че той няма да откаже на
молбата ни да ни поговори нещо, да ни пренесе в някоя незнайна за нази страна.
Влакът пристигна. И докато той се обърне,
за да потърси някой познат, ние го заобиколихме, започнахме да го поздравяме,
да изказваме радостта си и, разбира се, да го молим да дойде с нази. Без всяка
съпротива той тръгна и не усетихме как се намерихме в малкия салон на дружество
„Театър“. Той гледаше през отворения прозорец широкото тракийско поле, а ние с
нетърпение се побутвахме и се питахме какво ли ще говори. Оттеглихме се в ъгъла
на салона, замълчахме всички и когато той се обърна, намери се сам до големи
фикуси.
— „Ами сега какво да ви кажа?“ — говореше
тихо Ас. Златаров, като се озърташе малко стеснено, колебливо и поглеждаше
фикусите.
— „Аз не съм тръгнал да чета сказки. Нямам
нищо със себе си !“
И една лека усмивка се очерта на лицето
му. Като че ли чакаше ние сами да пожелаем нещо. Но ние мълчахме. Очаквахме,
че ще стане нещо необикновено, че ще чуем нещо, което не сме чували. А той все
така ни поглеждаше и питаше какво искаме. Най-после реши да заговори.
— „Добре“,—каза той като че ли сепнат —
„ще ви поговоря за живота на морските глъбини“. —Малко раздвижване и шепот. А
леката усмивка на Ас. Златаров се стопи постепенно на лицето му в едно сияние,
каквото за първи път виждахме на него. Погледът му се отправи някъде далече,
макар очите да гледаха към нази и така тихо той започна. Унасяше се
полека-лека, отдаде се всецяло на своя разказ. Това не беше обикновена сказка.
Това не бяха обикновени думи. To
беше импровизация, която завладяваше
въображението ни. Животни, цветя, фосфоресциращи организми с разноцветни багри
— всичко се преплиташе, поглъщаше ни, отнасяше ни на морското дъно. Като че ли
и ние вкупом вземахме участие в импровизацията на Ас. Златарова. Нима това са
действителни неща? Нима всичко това бихме могли да видим? Но не искахме да се
откъсваме от речта му. Плавна, сочна, пълна с цитати от какви ли не автори —
поети и естественици,— тя се лееше из малкия салон и галеше всичко наоколо. И
така с пламнал поглед, цял унесен далече, погълнат от своята импровизация, той
позасили малко тона си, като че ли искаше да ни събуди от унеса, и спря.
Задоволството, благодарността ни бяха
големи. Ние не можехме да се отблагодарим. Мислехме какво трябва да направим,
за да остане и той доволен от нази. Но времето беше измерено и трябваше да
помислим за връщане към гарата. Някои от присъствуващите по-скоро се окопитиха
и се втурнаха да търсят цветя. А другите тръгнахме по стълбите надолу, за да го
придружим до гарата. Така по стълбите ние имахме най-голяма възможност да
почувстваме неговото състояние. Развълнуван, тръпнещ под влияние на преживяното,
той премяташе една кърпа от ръка в ръка, като гледаше да избърше челото си,
макар вече да нямаше капки по него. И колкото повече ние се радвахме и го
възхвалявахме, благодаряхме за последния спомен, който ще имаме сигурно за няколко
години от него, толкова по-стеснен и скромен ставаше той. И пак лека усмивка
заигра по лицето му.
Из пътя ни настигнаха другарките ни с
набрани букети. Поднесоха му ги. Той доволен взе цветята и се покачи във
вагона, за да потърси място. В това време — съвсем случайно съвпадение —
военната музика беше на гарата. Изпращали някакъв техен началник. Ние недоволни
гледахме как всички офицери са около началника си и чакат тръгването на влака,
за да дадат знак на музиката да засвири. Ние искахме тази почест да се отдаде
на Ас. Златаров. Защото много са военни началници в България, а Асен Златаров...
Той е един! Единственият поет и учен. Най-вдъхновеният импровизатор, сказчик и
оратор.
И ето ни, без много да мислим, отиваме и
замолваме — понеже влакът за Сливен тръгва по-рано от Софийския — да засвирят и
когато Асен Златаров потегли. Желанието се одобри. Защото Ас. Златаров беше
тогава най-популярния сказчик и в Ст. Загора. Обичан и ценен не само от учащите
се, но и от цялото гражданство. И началникът с охота разреши да ни се изпълни желанието.
Вратите на вагона се затвориха. Асен
Златаров стоеше до прозореца замислен далече в нещо. Може би, той беше унесен в приказния свят на морското дъно. Когато влакът щеше да тръгва, музиката гръмна, той се озърна
зачуден, оглеждаше се и сигурно разбра, че това се отнасяше до него. А ние от
благодарност дочакахме потеглянето и на другия влак.
Нима може да се забрави такъв момент от
живота на човека? Нима такива моменти така лесно се намират и повтарят ?
По-късно аз срещнах отново Ас. Златаров. Имах случай да наблюдавам неговата широка
културна дейност. Разбрах, че той е необходим във всички културни области, че е
душата на всички културни организации и начинания.
Но аз вече знаех тайната на тази дейност:
тя лежи, преди всичко, в редкия импровизаторски дар на Ас. Златаров — единствен
по рода си в нашата страна, всеобхватен, еднакво ценен в науката, изкуството и
живота.
Подготви за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ