ТЕОДОР ТРАЯНОВ - СПОМЕНИ ВЕСЕЛИ И НЕВЕСЕЛИ ЗА БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛИ - К. ГЪЛЪБОВ

ТЕОДОР ТРАЯНОВ

Каква хубава пролет! В един празничен ден, рано сутрин, аз отивам на острова да се разходя. Взел съм една книжка от сп. «Художник». Слънцето току-що е изгряло и багри с лека руменина няколко малки облачета над Пазарджик. Аз съм спрял до брега на острова и гледам техните отражения в Ма­рица. Те се виждат дълбоко, дълбоко във водата и треперят, обхванати от непонятен екстаз. Трепти и моята младежка ду­ша. Защото и тя е обхваната от екстаз. Но той не иде само от пролетното утро — иде и от нещо друго, за което няма дума. И всичко наоколо ми се вижда странно: и синята верига на Родопите, и белите къщици насреща, и двете лодки до брега на Марица — толкоз странно, колкото са странни и малките облачета в глъбините на водата. Същото чувство изпитвам и като слушам песента на славея в близкия храст. И тя е странна, много странна. В нейните трели сякаш безумствува нещо. Може би това е изстъплението на самата пролет: на всичко, което цъфти — на всичко, което трепти.

Опива ме ухание на мъзга, на зеленина, на цъфнал люляк.

Аз сядам до брега и разгръщам списанието. Зачитам сти­хове от едно ново име, което срещам за първи път: Теодор Траянов. Името на поета ми се вижда толкоз красиво, загла­вието на стиховете «Regina mortua» (Мъртва царица) още по- красиво и главно странно, както ми се вижда всичко в това пролетно утро. Прочетох ги веднаж, дваж, триж и още много пъти — всеки път те ставаха все по-упоителни за душата ми, както беше упоително уханието на мъзгата, на зеленината, на цъфналия люляк край мене.

По-късно, като отидох в Пловдив да довърша гимназията, сприятелих се с един младеж, когото чистата лирика на Теодор Траянов също опиваше. Това беше Теньо Радев от Търново-Сеймен. С него живеехме в една стая при леля Фидана Нейкова на ул. «Палаузов». Не зная дали стои и сега къщата на тази моя леля, вече отдавна покойница, дали стои и малката таван­ска стаичка с балкона отпред. Викахме й «Капернаум». Това е най-романтичната стаичка, в която съм живял на младини. Сутрин лястовичките чуруликаха още в дрезгави зори и ние сънувахме сънища един от друг по-красиви, един от друг по-упоителни, защото бяхме млади — а може би и защото долу имаше голяма градина и точно под балкона шибоите излъхваха своите ухания. Зиме топла и уютна, тази стаичка беше скривалище на две младежки души, които се разтваряха взаимно една в друга, особено когато четяхме Теодор Траянов.

В тая стаичка Теньо прописа стихове. Прописа ги в един сне­жен ден, когато бумтеше печката и разказваше своите приказки за неща тайнствени и далечни. . .

Той беше по-голям от мене и свърши по-рано гимназия. И още щом отиде в София, побърза да се запознае с Теодор Траянов и ми писа, че трябва да му отида час по-скоро на гости, за да се запозная и аз. Писмото получих през септември, в една събота, и още в същия ден на обед се качих на влака и пристигнах в София, докато беше светло. Теньо ме чакаше на гарата, понеже, преди да тръгна, успях да му телеграфирам. Прегърнахме се, целунахме се, и то не само защото се обичахме, но и защото ни свързваше едно име — Теодор Траянов! Въз­буден от радост, той ми рече:

— Слушай, Коце, ако побързаме, може да сварим Теодор Траянов у дома му и да се запознаеш още тази вечер с него. Искаш ли?

— Разбира се, че искам. Нали за това съм дошел. Колкото по-скоро, толкоз по-добре.

— Една нощ по-късно значи една частица по-малко от Теодор Траянов. Ти си изгубил вече достатъчно много частици от него, като не си го познавал досега.

— Искаш да кажеш от душата му, нали?

— Да, от светлата му душа, Коце. Нe знаеш каква душа е той! Ах, с какви думи да ти опиша тази душа? Само с музика бих могъл да я загатна: да я изпея, ако имах глас, да я изсвиря, ако можех да свиря, например на виолончело.

Теньо беше много сантиментален младеж — такъв си остана до края на своя живот. Неговата стихотворни сбирка «Кой гаси кандилото», излязла по-късно с псевдоним Т. Радев-Чайкин, е доказателство за това. Друго още по-красноречиво доказа­телство е начинът, по който той декламираше стихове. Сприя­тели се по-късно с Николай Лилиев, когото боготвореше тол­коз, колкото и Теодор Траянов, и когато декламираше неговите «Птици в нощта », плачеше — особено като произнасяше със стис­нати зъби и премрежен поглед известната строфа: «С-с-съм- на в с-с-сънните градини, В-в-всяка капчица роса О-о-отра- зява в-в-ведросини, в-в-ведросини небеса.» Тия стихове всъщ­ност той цедеше през зъби с глас толкоз глух и толкоз плачевен, че веднаж Димитър Подвързачов му рече: «Чайка, като слу­шах одеве да декламираш в отвъдната стая, помислих, че те боли корем, та виеш от болка. Искаш ли давилови капки?»

С Подвързачов той работеше заедно в книгоиздателство «Ал. Паскалев».

Но да се върнем, гдето бяхме: на Софийската гара, при файтоните. Теньо настояваше да отидем пеш в града, аз с файтон, но после той отстъпи, защото съобрази, че като вър­вим пеш, може да закъснеем и да не сварим Траянов. Прочее, качихме се на най-хубавия файтон, с два големи охранени коня, и се понесохме бързо към града — сякаш и конете гледаха да не изгубят онази частица, за която ми говореше преди малко Теньо. Минахме «Лъвовия мост», минахме площад «Св. Не­деля» и по «Витошка» и «Солунска» завихме някъде към бу­левард «Драгоман», гдето живееше Теодор Траянов. Где точно, не помня. Когато влязохме в двора, слънцето клонеше да зайде, но, за щастие, Траянов не беше още излязъл. Той седеше под едно дърво, облегнат на пейката, и не правеше нищо. Напра­ви ми впечатление, че прилича много на Хуго фон Хофманстал.

Теньо беше още по-възбуден, отколкото преди:

— Коце, ето го Теодор Траянов! Запознайте се!

Хубавият млад мъж с меланхоличните очи и дългите коси се усмихна ласкаво и ми подаде ръка, но продължи да седи, облегнат на пейката — царствено облегнат! И веднага запита, като заекваше:

— Имате ли цигари? Както виждате, седя така и не правя нищо, защото нямам цигари. Пък нямам и пари да си купя.

Седнахме, запушихме от моите цигари и след като запу­шихме, Траянов запита:

— Свои стихове носите ли? Теньо постоянно ми говори за тях.

— Нося, но, господин Траянов, аз не съм дошел, за да ви занимавам с тях, а да ви говоря за вашите стихове. Те са за мене истински откровения на самата природа: нашепват ми неща, които знаят само пчелите, пеперудите, птичките, а може би и цветята. От тях ли ги научихте? Ако действително ду­шите се прераждат, вие трябва да сте били някога св. Франциск Асизски, който се разговарял с птичките.

Теньо се просълзи:

— Говори му, Коце, говори му!

Траянов ме гледаше учуден и може би си мислеше, че има работа с умопобъркан, защото леко се усмихваше. Все пак той не ме подигра, както би ме подиграл Пенчо Славейков, както би ме подиграл и Яворов. Напротив, като се обърна към Теньо, каза няколко хубави думи за мене:

— Теньо, видиш ли какво значи да е човек много млад? На такъв възторг аз вече не съм способен. Но тая поетична характеристика, която чух преди малко за себе си, е повече автохарактеристика на твоя приятел.

Теньо се размекна напълно:

— Ах, защо говориш така, Тодоре? Тя е характеристика на тебе, тъкмо на тебе, но аз се радвам, че обикваш моя прия­тел. Той има душа!

И Теньо ме целуна. Той все за душа говореше. По онова време всички сантиментални младежи за душа говореха: «Ах, каква нежна душа!» или «Ах, каква дълбока душа!» — и пееха руски романси с акомпанимент на китара. Тия младежи, повечето от които загинаха после през войните, носеха дълги коси и дълги пелерини, под които мъкнеха своите китари. Теньо носеше също пелерина, но не свиреше на китара и не пееше.

По-късно Траянов ми спомняше често за тази среща и на­ричаше себе си весело св. Франциск, но не Асизски, а Пазард­жишки. Това правеше всеки път, когато искаше пари назаем.

Траянов продължаваше да седи все така царствено облег­нат на пейката и да пуши с аристократическа небрежност. Аз бях пленен от него. Само неговият недостатък да заеква вна­сяше дисхармония в съзвучието на моите впечатления. Дисхармонията се засилваше и от изкривените му нокти.

Като стана вече дрезгаво, някаква жена дойде и запали фенера, който висеше на дървото. Мигом го връхлетяха малки пеперудки и започнаха да кръжат около него. Теньо рече:

—Тези пеперудки напомнят много душите, които кръжат около светлика на красотата: напомнят на твоята душа, на моята, на неговата...

Замислен, Траянов не каза нищо. Теньо продължи своите поетични разсъждения за душите. На мен също се искаше да кажа нещо подобно, но нали преди малко Траянов се беше ус­михнал на думите ми за св. Франциск и птичките, не смеех да заговоря и облажавах Теньо, че беше си извоювал правото да говори такива неща пред него, без да предизвиква усмивка. По-късно разбрах, че Траянов се беше примирил с тях, както се примирява човек с неизбежно зло.

 Теньо, ако имаш пари, хайде да идем в «Малкото ка­зино» на вечеря. Плати ми яденето, пък утре аз ще платя. Обещаха ми от едно място двадесет лева.

— Бива, Тодоре!

— Парата — рече Траянов — е най-гениалното изобрете­ние на човека, защото е знак на извършен труд: на работника, на поета, на художника, на композитора и пр. С парата един труд се превръща в друг, примерно: работникът може да си купи срещу своя труд това, което е създал трудът на поета, на художника, на композитора и пр. — дава част от своя труд за част от труда на единия, на другия или третия. Но какво давам аз, като оставя Теньо да ми плати вечерята и не му върна парите в случай, че не получа очаквания заем? Какъв труд от моя страна се превръща в друг? Никакъв! Това не е ли кражба?

—Тодоре, остави моля ти се тия нелепости! За каква кражба може да става дума тук, когато аз те обичам и съм готов да ти платя вечерята? Нищо, че няма да ми върнеш па­рите. Нали не вършиш никакво насилие над волята ми.

После Теньо помълча и добави:

—Политическата икономия е голяма наука, но не държи сметка за душата: че и тя участвува в материалните отношения на хората, че и тя ги определя.

Разсъждения чисто Теньовски! Душата като фактор в ико­номиката! Но на такива разсъждения бях свикнал още в Плов­див и не ми правеха впечатление. Затова не се намесих в раз­говора.

По пътя за «Градското казино» говореше само Теньо. Трая­нов мълчеше.

Тук трябва да кажа, че има мълчание и мълчание! Не всички мълчат еднакво. Някои мълчат угнетително, в мълчанието на други се чувствува упрек, мълчанието на трети крие надмен­ност и т. н. Мълчанието зависи от обстоятелствата: то добива значение от това, което е казано или очакваш да се каже. Но мълчанието зависи и от човешката личност. Понякога лич­ността се манифестира и в мълчанието, както се манифестира в разговора. Колко силно се чувствува например един под­лец, когато мълчи там, гдето би трябвало да отвори уста за доблестно признание.

Има мълчание и мълчание! Мълчанието на Т. Г. Влайков беше шепот, мълчанието на Пенчо Славейков — грохот. Такова беше и мълчанието на Антон Страшимиров: в него се чувству­ваше как някаква буря огъва вековни дървета и ги чупи или изтръгва из корен — в него се чуваше как се събарят скали. Защото и то беше мълчание, което не успява да прикрие една трескава мисъл. Мълчанието на Теодор Траянов беше от друго естество. То шепнеше. Но в отличие от мълчанието на Тодор Г. Влайков в него имаше нещо мечтателно, което се скрива с леко шумолене в себе си, както се скрива пърхащата пеперуда в цъфналата лилия или бялата буба в копринения пашкул — но не и както съскаща змия в своята дупка, защото Траянов беше най-незлобивият измежду всички български писатели. Не помня някого да е нагрубил, огорчил, обидил.

Има мълчание и мълчание! Един мълчи срамежливо, друг — виновно, трети — злобно. Траянов мълчеше мечтателно, но по­някога и стеснително. Този облик на стеснение идеше от не­говия недъг да заеква. Понеже заекваше, имаше привичката да млъква неочаквано и да се усмихва виновно.

Докато слушах мълчанието на Траянова, ние стигнахме в «Малкото казино». То се намираше срещу старата църква «Св. Георги», до бирария «Батенберг», където са сега големите здания в центъра на града.

Седнахме да вечеряме в един ъгъл, за да се разговаряме по-спокойно. Но току-що седнахме и ето, изтърсиха се Димитър Подвързачов, Димчо Дебелянов и Коста Кнауер. Здрависахме се и те седнаха при нас. С Димчо и Кнауер се познавах от Пловдив, запознах се само с Димитър Под­вързачов. Той рече:

— Чайка, какво сте се усамотили така? Веднъж един кри­тик писал за някакви поети: «Те обичаха усамотение и мистика», пък словослагателят го наредил: «Те обичаха усамотение и мастика». Та и вие така: усамотили сте се в кьошето, заръчали сте си и мастичка. Теодор Траянов уж не пие, пък гледам и пред него чашка.

Тодор отговори:

—Теньо ми я наля само колкото за лице. Ще си я изпие пак той.

—Значи фъшлификация и лицомерие, както казваше моят фелдфебел. Ах, Чайка, Чайка! Ами кое е това младо момче, с което ме запозна?

— Мой приятел от Пловдив. Пише стихове.

— А бе то нека си пише стихове, ама защо го учиш да пие мастика?

В такива разговори продължихме до полунощ. Траянов, Теньо и аз си тръгнахме, а Подвързачов, Димчо и Кнауер останаха да си догуляят. Аз спах у Теньови и на другата сутрин решихме да отидем с Теодор Траянов до Княжево. Но той спеше и не го събудихме.

—Той все нощем пише — рече Теньо, — но аз забравих това обстоятелство, или по-точно не допущах, че след като е стоял до полунощ, ще седне да работи и сега ще спи. Такива са били френските символисти Бодлер, Верлен, Рембо. Тъкмо сега чета биографиите им. Хора с душа. Не като твоите немски поети, Коце. Не разбирам защо си влюбен в тях. Димчо живее само с френски поети и смята един ден да преведе и Бодлер, и Вер­лен, и Рембо. Коста Кнауер е немец, но и той предпочита тях. Да знаеш само как хубаво декламира Верлен, неговите «Roman­ces sans paroles». Като рече с дебелия си глас «О bruit doux de la pluie» (O сладък шум на дъжда) — кожата да ти настръхне. Димчо постоянно го кара да му декламира тая песен за дъжда.

Теньо знаеше отлично френски, понеже беше учил няколко години в католическия колеж в Одрин, та като станеше дума за френски поети, стисваше зъби и започваше да цеди през тях безкрайни стихове — най-често от Алфред дьо Мюсе, когото обичаше много.

Аз си заминах за Пловдив, без да видя Траянов, защото на обед той продължаваше все още да спи.

Видях го няколко години по-късно във Виена, гдето живееше с жена си, по народност австрийка. Знаех, че е чиновник в нашата легация, но имам впечатление, че тогава трябва да е бил увол­нен, защото киснеше от сутрин до вечер в кафенетата, най-често с някакви поляци и полякини, и нямаше пукната пара в джоба си, та докато бях там, аз му плащах и обедите, и вечерите. Понеже играеше много хубаво на шах, ходеше често в шахмат­ния клуб, гдето даваше уроци по шах срещу някакъв дребен хонорар. Веднаж заведе и мене в тоя клуб. Един от шахмай­сторите ми каза: «Той е много даровит играч на шах, жалко само, че е толкоз мързелив.» Аз отговорих: «Той е също много даровит поет, но жалко, че и като поет е мързелив и пише рядко.»

И наистина, когато игра после с този шахмайстор, натупа го и веднаж, и дваж, и триж, като му даде да спечели само една игра. Аз изпитвах истинска гордост, че този голям бъл­гарски играч на шах е мой приятел — че гонеше противника си пo шахматното поле, както хищник гони жертвата си: шах, шах-мат! Но помня, че когато австриецът започна да печели своята игра и подгони приятеля ми, изпитах истинско озлобление към него.

На следния ден Тодор игра с друг шахмайстор, но този път имаше по-голям противник срещу себе си и затова играеше бавно. Всъщност сега Тодор не играеше — сега свещенодействуваше над шахматната дъска и разплиташе загадки. И всеки път, след като преместваше фигура, вдигаше ръката си така, сякаш благославяше направения ход. Противникът му, един хубав младеж, играеше съсредоточено в позата на Роденовия мислител. Но всеки път, когато се навеждаше да мести, сините му очи се усмихваха вдъхновено и на челото му увисваше кичур златисти къдри. Той спечели две игри, Тодор само една, но това не ме озлоби, както вчера. Напротив, гледах с възхи­щение и неговата игра, защото и той играеше умно, защото и неговите ръце бяха много изразителни: понякога самоувере­ни, друг път колебливи, трети път плахи, а веднаж — след като изгуби царицата — страдалчески. Наистина какви гово­рещи ръце! Както казах, силата на този противник налагаше на Тодор да играе бавно, но все пак понякога ходовете му се пре­връщаха в смели авантюри на мисълта и го довеждаха до по­ложения, толкоз загадъчни, че младият австриец се стъписваше. След това започваше един истински балет от ходове, в които тия загадъчни положения се разплитаха по най-простите на­чини. И колко много красота в разрешенията!

Като гледах играта на Тодор, разбрах, че всъщност неговата лирика се родее с неговата игра на шах — и въобще с играта на шах. Защото и в нея изумителната комбинаторска фанта­зия на Тодор взима главно участие. В единия случай тази фантазия оперира с шахматни фигури и правила, в другия — поетични образи и видения.

Понеже австриецът трябваше да си върви, Тодор отиде да показва на двама начеващи играчи, на които бил показвал по-рано, и те го водели в «Hubertuskeller» да обядва на тяхна сметка. Отиде и още щом хвърли умния се поглед върху шах­матната дъска, рече:

— Черните печелят след десет хода!

— Защо? — попита единият учудено.

— Защото тук белите имат пешка, която пречи на цари­цата им.

—  Тогава покажете как!

Тодор започна да мести ту с черните, ту с белите фигури и подгони царя на белите с една почти светкавична бързина: шах, шах — мат!

Аз следях неудържимия поход на черните, слушах гърмежа на топовете, виждах как пребледнява бялата царица, как се мръщи белият цар и тръпнех от грохота на битката.

Когато чух «мат!», аз извиках възхитен:

— Тодоре, дай да те целуна!

Но той се отдръпна:

— Коста, ти започваш да ставаш сантиментален. Във Вие­на такива целувки се тълкуват погрешно.

Веднаж, след като обядвахме в «Hubertuskeller», гдето готвят само дивеч, аз помолих Траянов да ме заведе у дома си, за да видя жена му. Но той се извини и ми каза, че щял да направи това друг път, защото бил скаран с нея и не се прибирал в къщи.

Попитах го защо.

— Защото тя е положителен човек, пък аз съм развейпрах, разтурен човек. Не видиш ли ме какъв съм? Не мога да кажа нищо лошо за нея. Прекрасен човек е, но не съм за нея. Тя е още по-малко за мене, защото не се интересува от поезия. Не трябваше да се женим.

— Ами где спиш сега, като си избягал от къщи?

— У различни приятели. А когато закъснея много, в хотел.

— Ами когато нямаш пари за хотел?

— Когато нямам пари, въобще не спя. Дремя нощем по градинските пейки, денем из кафенетата.

— Тодоре, Тодоре, как го понасяш този живот? И как те търпят по кафенетата да дремеш по масите!

— Не знаеш, Коста, какви добри келнерки има в тия ка­фенета. Келнерите не са стока, но келнерките са отлични же­ни. Като разберат, че нямам пари, носят ми направо мляко с кифли и масло, да мога да се нахраня. И за плащане дума не отварят. Особено старата Мици в голямото кафене на «Кертнерщрасе». Нали те запознах с нея? Просто трогателна жена, искрено я обичам, както съм обичал майка си като дете. Тя вече едва се движи, но я държат в кафенето, защото старите клиенти, които си имат постоянна маса в това кафене, не дават да я уволнят. Знаеш ли, че в продължение на месеци тя ме е хранила и ми е давала пари назаем. Имам много дългове във Виена, но на нея нямам вече нищо да давам: всичко й платих, всичко й върнах, защото как да завлечеш такъв златен човек? Би било цяло безобразие. Имам да давам и на други келнерки в ресторантите, но и тям ще гледам да се наплатя, защото и те са отлични жени. Хранили са ме и те. И като се върна един ден в София, ще гледам да превъзпитам поне келнерите в слад­карница «Цар Освободител» — да дават и те на писателите на кредит, когато закъсат. Преживях веднаж истинско безобра­зие в тази сладкарница: един от келнерите ме държа аресту­ван, защото нямах пари да платя кафето си, и ме заплашваше, че ще викне лостовия стражар да ме арестува. Освободи ме чак като влезе Йосиф Хербст и ми даде малко пари да си платя консумацията. Такива нрави не са европейски, не са виенски. Трябва да се виенизират софийските келнери, поне в «Цар Освободител».

Тодор беше истинско чедо на Виена, гдето беше прекарал младините си. Но чедо на културна Виена, на онази Виена, която ни е описал неговият връстник Стефан Цвайг в «Светът от вчера». Това не е Виена на «Гринцинг», гдето виенчани пиянствуват наесен с резняк (Heuriger), или Виена на «Пратера», гдето провинциалистите се въртят на голямото колело (Riesenrad) — това е Виена на поезията, на музиката, на живо­писта, на архитектурата. Тъкмо тази Виена той обичаше с неу­вяхваща любов, особено нейната архитектура. Хиляди пъти беше виждал и «Св. Стефан», и Ратхауза, и Парламента, и Карловата църква, и Белведере, и Шьонбрун и все пак, когато обикаляхме с него из града, той говореше за тях с такъв въз­торг, като че ли ги виждаше за първи път. Беше влюбен в красивите околности, особено в Леополдсберг, от който се разкрива незабравима гледка към Дунава. Когато влязохме веднаж в Хафнерхауз, който е свързан с името на Бетховен, той свали шапката си, сякаш влязохме в църква, сякаш вля­зохме в олтар.

Наскоро след Първата световна война този културен бъл­гарин бе отзован от Виена, тогаз, когато на разни дебелаци се даваха служби в разни легации, за да излагат името на Бълга­рия. Върнат в София, Тодор се почувствува излишен и много малко пишеше. Той гладуваше често, още по-често оставаше без цигари, а нямаше воля да напусне тютюна и се виждаше принуден да иска цигари от тогова и оногова. Като ми искаше цигари, казваше:

—   К-к-коста, дай ми моля ти се горния етаж.

Горният етаж —това бяха горните цигари от кутията. Той ги взимаше всичките. Но когато се оказваха малко, поглеж­даше усмихнато и заявяваше:

—   Няма що. Трябва да сляза и в долния етаж.

По онова време Тодор не се познаваше с Дорка Дюстабанова. След като тръгна с Дорчето, престана да взима цигари от кутиите на хората. Отучи го тя.

С нея той се запозна при основаването на театър «Студия», чийто режисьор беше Исак Даниел. Нека спомена пътем, че този театър, който после влезе в състава на Народния теа­тър, е създание на литературния кръг «Хиперион». За неговото създаване заслуги имат Теодор Траянов, Людмил Стоянов и Боян Дановски. Тогава влизах в литературния кръг «Хиперион» и аз, но заслуги за създаването на театър «Студия» нямам. Освен Дорка Дюстабанова и Зорка Йорданова в театър «Сту­дия» влизаха Мария Кръстева, Константин Кисимов, Борис Ганчев, Стефан Савов, Борис Борозанов.

Помня, че преди да обикне Дорчето, Тодор имаше много занемарен вид и се срамуваше много от изтъркания си костюм. Но въпреки костюма си той тръгна с Моис Бенароя, автор на една книга за него, да търси гаранция за Людмил Стоянов, когато беше арестуван за обида на прокурора. Беше във връзка с процеса по изгарянето на Народния театър.

През 1924 година Тодор, Людмил и аз обиколихме няколко банки и дружества, за да изпросим пари за чествуването на лорд Байрон по случай стогодишнината от неговата смърт — и Тодор пак се срамуваше от изтъркания си костюм! Но тряб­ваха пари за сборника, за салона, за афиши и нямаше какво да прави — вървеше с нас.

Посетихме и един от директорите на застрахователното дру­жество «Балкан». Този господин се отнесе много любезно към нас, въведе ни в приемния салон, почерпи ни цигара и когато му казахме за какво сме дошли, обеща веднага да подпомогне инициативата ни.

— О, той, Байрон, е голям поет и заслужава да бъде чествуван. Той, «Балкан», винаги се е интересувал за него и няма да му откаже щедрата си помощ.

Нас ни напуши смях, но както седяхме един до друг на канапето, Тодор сръга Людмил, а Людмил мене да не се смеем, че нали бяхме дошли за пари — какво от това, че господин директорът приказва по тоя начин? Трябваше да се държим прилично.

Прочее, директорът постави очилата си, написа нещо на някакво листче, пъхна го в едни плик, залепи плика, даде ни го и рече:

— Идете долу на касата да получите помощта.

И пак Тодор сръга Людмил, а Людмил мене, но сега по друга причина: защото сметнахме, че помощта трябва да е голяма. Това сръгване означаваше: «Тук ударихме кьоравото.»

На слизане по стълбите Людмил рече:

— Ако от парите остане нещо излишно, ще купим на Тодор един костюм.

Аз се съгласих. У Тодор заговориха скрупули, но след като го тупнахме приятелски — Людмил по едното, аз по другото рамо, — той прие костюма и тримата се втурнахме към касата. Касиерът взе плика и сърцата ни се разтупаха от вълнение, особено сърцето на Тодор. Колко ли хиляди е помощта? Но уви, касиерът отвори плика, прочете бележката и без да про­говори дума, ни наброи словом и цифром 500 лева. О, той, Байрон, е голям поет и заслужава да бъде чествуван. Той, «Балкан», винаги се е интересувал за него и няма да му от­каже щедрата си помощ. . . от 500 лева! Тодор и Людмил настояваха да ги върнем, но аз се противопоставих. Рекох:

— Няма защо да правим излишни жестове. Като ги вър­нем, ще ги турят обратно в касата и с това въпросът се изчерп­ва. Няма да впечатлим никого. Ще загуби само той, Байрон — ще спечели само той, «Балкан».

Прибрахме парите и Тодор си остана със стария костюм, защото с 500 лева можеше да се купи само чифт обувки. Но когато след няколко дни се състоя чествуването, дирек­торът се изтърси във Военния клуб и седна на първата редица, за да видят всички, че «Балкан» се интересува от Байрон. Но, струва ми се, че Байрон го погледна презрително от портрета на сцената и рече: «О, какво дебелоочие! Върнете му щедрата помощ и го изхвърлете от салона!»

Още след като се върна в България, Тодор успя да виенизира келнера Коста от сладкарница «Цар Освободител», който трябва да се счита напълно за негов възпитаник по обра­зеца на старата Мици. Той го научи да дава на вересия и нему, и на още двама-трима топло мляко с бишкоти или варен шо­колад с кифла, или нещо друго, за да не ги присвива коремът от глад. След Тодор от виенското възпитание на тоя келнер се ползуваше Николай Хрелков, преди да заболее и да се уста­нови на местожителство в Горна баня. Келнерът знаеше и ня­какво малко стихотворенийце, което някой му беше съчинил, струва ми се, Николай Хрелков. От това стихотворение съм запомнил само думите «писатели, художници и други безбож­ници». В него имаше и някаква реминисценция от Вазовите «Хъшове», по-точно от думите на Странджата: «Яжте, песоглавци!'Докато Странджата е жив, гладни ще ходите, но от глад няма да умрете.»

През една много сурова зима Теодор Траянов прекарваше повече в «Цар Освободител», защото в кафене «Опера» не беше толкоз топло. И понеже нямаше никак пари, хранеше го само въпросният келнер: с мляко, какао, бишкоти, кифли, ореховки и пасти. Разбира се, на вересия! И не само го хранеше, ами чер­пеше и приятелите му. Веднаж, като се връщах от универси­тета, Тодор ми даде знак да вляза при него, почерпи ме кафе, но докато си приказвахме, едно голямо безстопанствено куче се втурна в сладкарницата след един посетител и дойде, та се приюти на топло под нашата маса. Не го забеляза ни бай Иван, ни бай Илия, двамата съдържатели на «Цар Освободител». Кучето се постопли и след като се постопли, взе, че си хапна една бишкота от дървената табла на пезула пред прозореца. Тодор рече:

— К-к-оста, хайде да прикрием това куче да се нахрани с бишкоти, че трябва да е много гладно.

—   Да го прикрием, Тодоре.

Като преместихме столовете си един до друг и се понаве­дохме, създадохме му действително необходимото прикритие и то започна да лапа бишкоти. Яде, яде, докато изяде полови­ната табла и повече. И понеже беше вече се наситило, обърна умните си очи към нас, та ни изгледа като човек — сякаш искаше да каже:

— Много ви благодаря. Но вие от коя приказка сте, моля? Такива състрадателни хора има само в «Хиляда и една нощ».

Тодор го погали по главата и понеже кучето се размърда и започна да маха с опашката си, бай Иван го забеляза, грабна един чворест бастун и го подгони. Подгони го след това и другият съдържател, бай Илия, но то беше опитно чобанско куче и не се даде да го ударят. Прескочи през една маса, събори друга и точно когато двамата съдържатели вече го настигнаха, някакъв посетител отвори вратата отвън и то успя да се измъкне между краката му. И като излезе вън, доби кураж, обърна се към двамата съдържатели и започна да ги лае. Но понеже беше много студено, съдържателите затвориха вратата и още като се прибираха, бай Иван се нахвърли на нас:

— Господин Траянов, господин Гълъбов, защо го оста­вихте тоя пес да ми ги яде бишкотите? Не видите ли що зянлък ми направи, що бербатлък ми стори?

— Тодор слъга:

— Не сме го видели.

— Море, не сте го видели. Да взема една пушка живи ке ви утепам и двамата.

— Живи или умрели — рекох аз, — трепи ни, както щеш, но не сме го видели.

Коста келнерът се обади:

— Остави ги, бай Иване! Може тоя пес да е песател като тях. Затова не са го изпъдили.

Цялото кафене гръмна в неудържим смях. Смяхме се и ние, но този песател стана причина Тодор да се прехвърли през най-големите студове отново в незатопленото кафене «Опера» и да гладува, защото там още не беше превъзпитал нито едного от келнерите да дава на вересия.

Прехвърлянето стана още на другия ден, защото бай Иван се развика:

— Одите си! Не ви сакам парите. Тук нема дюшеци за спаване.

И повтори духовитостта на Коста:

— От писатели пари не сакам.

Следва продължение ...

Подготви за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ