АСЕН ЗЛАТАРОВ
В началото на лятото 1924 г. заминахме на
курорт, нa „дача“, както казваше баща ми. Селцето,
където Немиров бе ангажирал стая, се казваше Ганев хан, само на два километра
от Трявна. Но нашето пътуване до там представляваше едва ли не преместване на
покъщнината ни: кошници с посуди и прибори, денкове със завивки и възглавници,
походни легла и какво ли не още. Стаичката, в която се настанихме, беше гола,
без нито един стол дори. Майка обаче подреди всичко. Стаята скоро заприлича на
уютно кътче за спокоен отдих. А природата на Тревненския балкан беше чаровна.
Селцето се гушеше в пазвите на огромни възвишения, обрасли в бук и дъб.
Още на следната сутрин Немиров ни вдигна
рано, за да отидем в гората. Набрахме много цветя, папрат и червен кантарион.
Това стана традиция — сутрешният ни излет. По цели часове пълзяхме из стръмнините.
Една хубава надвечер, когато се бяхме наредили около масата в двора, за да се
храним, дървената вратичка на оградата изскърца и някой се приближи към нас.
— Я, това е Асен! — първа го позна майка.
Баща ми скочи и прегърна човека, който ми
се видя малко по-дребен от Немиров, но като че ли по-млад.
Беше гологлав и с мустачки. Косата му
стоеше добре прилепнала встрани, но към врата се спускаше доста, така че
покриваше яката на сакото му.
—
Хайде, запознайте се с чичо Асен — подкани
ни Немиров.
Подадохме си ръце, а гостенинът ме запита
в кой клас съм, понеже и той имал момче като мене.
Започнаха разговори. Приятелят на баща ми
с тих глас и една блага усмивка разправяше как е пътувал и къде е отседнал за
пренощуване. Говореше за обикновени неща, а на нас ни се струваше много
интересно. Почнахме вечеря всички заедно. Постепенно мракът се сгъстяваше и
едва виждахме приборите по масата. Майка ми стана да запали газената лампа и да
я изнесе при нас. Изведнъж нашият гостенин с по-енергичен глас се обади:
— По никой начин лампа! Я вижте какво небе
има под нас. Това не можем да наблюдаваме в София, там светлините пречат. Ето,
погледнете, деца — обърна се той към нас, — виждате ли Млечния път как се кръстосва
на небето.
С глави нагоре и с повдигнати вежди ние
наблюдавахме ту онова, за което става дума, ту този странен човек, който така
чудно ни приказваше. Тогава за пръв път чухме за този Млечен път, за
съзвездията Голяма и Малка мечка, за Полярната звезда, за някакви хора, които
може би живеят и те като нас някъде горе на някоя звезда.
Сетне възрастните пак заговориха помежду
си за някои общи приятели, за пътувания. Ние, двете деца, не откъсвахме поглед
от нашия гост. Толкова ни се видя привлекателен! Когато си тръгна и се сбогува
с нас, баща ни излезе да го изпрати. Веднага запитахме майка кой е този човек.
— Това е Асен Златаров, наш приятел от
много отдавна — отговори ни тя и преди още нещо да каже, аз полюбопитствувах:
— Ами и той ли е писател като татко?
— Той е писател и поет, той е голям учен и
знае всичко, каквото човек може да научи за цял живот — обясняваше ни майка.
Сухият декемврийски ден на 1936 г. бе
свидетел на най-дългата погребална процесия, която съм запомнил в живота си.
Учени и писатели, служещи и работници, народ, много народ и безкрайни върволици
от студенти и младежи, десетки хиляди изпращаха Асен Златаров към неговия гроб.
Нямаше катафалка, а ковчегът му се поемаше от ръце на ръце, люшкаше се,
чезнеше от погледа за миг и пак изплуваше високо над главите на изпращачите от
безкрайната процесия.
Починал далеч от родината си, вестта за неговата
смърт научихме първо ние, студентите, когато бяхме на лекция в 14-та аудитория
на Ректората. Беше девет часът сутринта. Веднага се втурнах да търся телефон,
за да уведомя баща си. Счетох, че ще трябва да щадя болното сърце на Немиров,
като по околен начин го доближа до трагичната вест. Нищо обаче не се подреждаше
в ума ми. Набрах номера, чух гласа на баща си и рекох:
— Обаждам се от университета.
— Е, какво има?
— Ами. . . от Виена, за Асен Златаров. . .
Изведнъж нашият телефон се прекъсна. Изтръпнах.
Сложих слушалката и бегом се озовах у дома. С облекчение видях, че Немиров е
на работната си маса. Унесен пишеше нещо бързо, бързо, без да вдига глава.
— Защо прекъсна телефона? — запитах го.
Почакай малко — отвърна ми машинално, като
продължаваше да пише. След известно време ми повика.
— Ето прощалните ми думи с Асен — посочи
той ръкописа и зачете:
„Не пиша спомен за Асен, защото той не е в
паметта ми. Той е в душата ми, там, гдето е животът. А ето виждам го и там,
гдето кипи непрекъснатият стремеж към светлина и радост. И сега, когато
протягам ръка към образа му, за да мога да разгърна мислите си за него, от
душата ми, оттам, гдето е той, се понасят весели, шеговити думи, изказани с
топъл, интимен глас, изтъкан от задушевни нотки, пълни с жизненост и ведрина.
Как мога да имам спомен за него, когато той е жив пред мен, когато продължава
да плете оная верига от дейност и труд, която озарява неговата светла, лъчиста
аура?
Асен Златаров! Та той е в аудиторията, той
е в лабораторията, той е на улицата, той е във всички градове на България. В
който и град да се отиде, ще се види на някоя стена стар остатък от афиш.
Минал, държал сказка и отминал. Може би сам той почти е забравил, че е бил тук,
но градът го помни. Помнят го ученици, учители, търговци, занаятчии, работници.
За всекиго е успял да каже по нещо, за да остане цял сияющ в душите ни. Той
обичаше и интимните приятелски беседвания.
— Ела довечера у дома — казва ми той, —
има да прочета нещо. Само неколцина ще бъдем.
— С удоволствие — отвръщам.
Да, ние сме дошли само трима-четирима. А
това беше една от първите ни срещи в неговия дом. Асен ни четеше за смъртта:
„Смъртта — произнася той — беше победена. Властваше вечният живот, дето душата
се слива с целия космос. Времето загубва своите граници, за да се възцари
безсмъртието и покаже пътя на неразрушимата душа. ..“
Тук Немиров спря четенето си. На лицето му
се бе очертала неговата добродушна усмивка. Само очите му бяха силно зачервени.
Те издаваха скритото страдание. Веднага се постарах да променя тона на разговора
и го запитах кога е бил у Златаров и от коя реч или статия е горният цитат.
— Това беше преди двадесетина години —
обясни ми Немиров. — А тия думи са от неговата прекрасна „Песен за нея. Не си
ли я чел?
Истина, чак тогава разгърнах това
произведение на Златаров, носещо псевдонима „Аура“. Най-силно ме впечатлиха
следните думи, които звучаха в унисон с всичко онова, което Немиров е
изповядвал като младеж и за което често е споменавал. Златаров пише:
„. . .Аз видях човешкото тегло и
униженията на многото, тия, които гинат в мрак и нищета, и разбрах, че тия,
които са горе, хитро мамеха със сложна мрежа от заблуждения тия, които са долу
и които със своите здрави ръце творят блага, от които тям се дават само
трохите! И възмечтах да видя освободена волята на ония, които са роби, проясних
тяхната мисъл, за която са заключили истината. Възмечтах да ги видя господари
на живота...“
Подготви за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ