ПЕТКО СЛАВЕЙКОВ - КОНСТАНТИН ГЪЛЪБОВ, 1970 (Глава IV - Oтново в България)

4. Отново в България

Учител в Стара Загора: 1876—1877

Немотията принуждава Славейков да дири работа като учител или книжар и едва с настъпването на фаталната за българския народ 1876 г. успява да се настани като учител в Стара Загора, гдето към края на същата година прибира и семейството си от Трявна. Той не забравя, разбира се, да пренесе в Стара Загора и многобройните си фолклорни материали, събирани в продължение на 30 години и подреде­ни в няколко сандъка. Тия материали били: народни песни, приказки, пословици, гатанки, описания на обреди, много­бройни записи за един географски и исторически речник на Балканския полуостров, предания, думи и фразеологични примери за един български тълковен речник, разкази за събития след падането на българското царство, материали за нашите въстания, за еничарите, за даалиите и пр. Какво огромно богатство за родната ни наука! В мемоарите си Славейков споменава цифрата 15 000 — това е броят на събраните пословици, които били вече преписани на чисто и готови за печат. А какъв е бил броят на записаните на­родни песни, Славейков не ни казва, защото този брой не е бил известен и на самия него. Не казва и броя на думите, записани за изработване на българския речник.

Освободен от всякаква друга работа, освен от препода­вателската, той посвещава всичкото си работно време из­ключително за подреждането и обработването на тия мате­риали. В по-леките работи Славейков привлича да му пома­гат по-възрастните ученици, особено по-младите българче­та от Македония, които го последвали от Цариград в Ста­ра Загора.

Споменатите вече пословици той давал на колегите си учители за прочит — вероятно, за да научи от тях и нови варианти. Давал им да четат и другите материали — веро­ятно пак със същата цел.

В Стара Загора Славейков не остава безучастен в бор­бите между революционно настроената младеж и чорба­джиите, които са били все туркофили и противници на осво­бодителните въжделения на народа.     Д. Благоев, негов уче­ник и в Стара Загора, пише следното в спомените си: „В града се водеше упорита борба между дядо Славейков и старозагорските чорбаджии. Тия последните бяха заклети врагове на всяка революция и наричаха всякак въстаници­те — нехранимайковци, хаймани. Те бяха врагове и на ми­сълта за една руско-турска война. Дядо Славейков бе по­вел една ожесточена борба против хулите и клеветите на старозагорските чорбаджии“ (библ. „Литературни мемоа­ри“, София, 1967, стр. 118).

В одринския затвор: 1876

По време на въстанията през април 1876 г., когато ста­ват кланетата в Батак, Перущица, Брацигово и другаде, по­страдали мнозина и от Стара Загора, между които и Пет­ко Славейков, който насмалко щял да увисне на въжето. Причина за арестуването му е неговият опит да предизвика събиране на средства за подпомагане на пострадалото на­селение. На 14 юли същата година старозагорските власти го арестували и хвърлили в затвора. Отначало бил поставен в една килия, що-годе чиста, но дали защото бил облечен в бели дрехи като дрехите на каймакамина, или защото имал безумието да излезе своеволно от стаята и да седне пред вратата, гдето го видели каймакаминът и юзбашията, или пък защото съществувала опасност старозагорци да напад­нат затвора и да го освободят насила оттам, Славейков не знае, но по нареждане на каймакамина той бил преместен в най-лошата тъмнична стая. Тази стая, много малка — 10 педи широка и 12 педи дълга, била претъпкана от затворни­ци. В нея имало вече 18 души други затворници, все вул­гарни престъпници, и въздухът бил толкоз смраден, че въ­преки голямата си издръжливост Славейков се уплашил да не припадне. Без да мигне, той прекарал прав до сутринта, измъчван от безброй дървеници и въшки. На разсъмване след някоя и друга псувня от юзбашията той бил окован и заедно с един друг старозагорчанин откаран с една талига в Одрин. Охранявали ги седем души заптиета (според едно писмо на Славейков до сина му Иван от 1 август 1876 г.).

Славейков бил убеден, че този път вече няма да излезе от затвора. Но благодарение на опитността, която имал в отношенията си с турците, благодарение също, че не загу­бил присъствие на духа, той се избавил от затвора, и то много скоро. Когато го изкарали за първи път на разпит, той описал на съдебния следовател цялото си минало и на­стояще: „Ефенди, не съм от ония хора, които да не разби­рат и да не проумяват от народни и държавни работи, и ако обичаш да ми вярваш, това, което ще ти разкажа, е ця­лата истина. Българин съм и ако ти кажа, че не обичам оте­чеството си и не желая доброто на народа си, ти лесно ще познаеш, че те лъжа. Но аз съм желал доброто и успеха на отечеството си в кръга и границите на законите и държа­вата. Ако ти кажа пък, че съм от ония, които мислят и вяр­ват, че една или две, или три чети от по стотина души ще могат да съборят едно царство и една империя такава, как­вато е турската, ти пак можеш да помислиш, че те лъжа. Годините ми и опитността ми не ми позволяват да помисля подобно нещо. Но животът ми е в ръцете ви и от вас зави­ся. Ако сте разумен човек, за какъвто ви сматрям, сами ще дойдете до заключение, че не съм бунтовник, защото, ако бях такъв, щяха да ме уловят в гората с пушка на рамо, а не да ме отделят от учениците ми и да ме грабнат от дома ми с перо в ръка. Ако ме пуснеш да си ида и да си гледам работата, аз даже не съм в състояние да те възнаградя, освен като ти проводя един конски товар хубави загорски ябълки.“

Тия думи на Славейков направили впечатление на съ­дебния следовател: „Виждам, че не си от ония хора, за ка­къвто са те пратили тук, и че си разбран човек, та ще видя какво мога да направя с тебе.“

Славейков прекарал само два-три дена в одринския затвор.

След като го освободили, той се върнал в Стара Загора.

Бягство от Стара Загора : 1877

Едни от най-щастливите, а след това много тежки дни в живота си П. Р. Славейков преживява през 1877 г. в Ста­ра. Загора, гдето го сварва Освободителната война между Русия и Турция. Заедно с цялото население на града той посреща с възторжена радост победоносните войски на ген. Гурко, а учениците му пеят хвалебствените песни, съчинени от Славейков и подготвени под негово ръководство в градината на църквата „Св. Никола“. И не само това! Ува­жението, с което се ползува между гражданството като на­роден деец и виден български писател, поставя Славейков начело на първото българско управление на освободена Ста­ра Загора, като му възлага отговорната задача да пази реда в града и още по-отговорната да улеснява руските войски.

Характерно за вроденото благородство и човеколюбие на Славейков е обстоятелството, че държал реч, в която приканил българите да не вършат насилия над турското население.

Както се вижда от дневника на руския полк. Прерадович, командир на Първа бригада на българското опълчение, Славейков е всецяло в услуга на руските освободители: ор­ганизира продоволствието, грижи се за настаняване на бе­жанците, устройва болници, взема участие в образуването на български доброволчески чети. „Освен всичко гореизло­жено — пише Прерадович — при Славейкова непрестанно довеждаха турци, уловени в окръжието и подозрени или ка­то шпиони, или пък обвинени в подпалване, грабеж и на­края в това, че са башибозуци. Всякой от тях трябваше да се разпита, толкоз повече, че болшинството от тях обаж­даха где се намираха турските войски, тяхната численост и движението им — сведения, необходими за началника на предния отряд. Славейков настояваше да се претърсят тур­ските махали, понеже по искането на генерал Гурко турците са дали само ръждясалото оръжие, а хубавото — скрили.“

За предотвратяване на опасни изненади от страна на турското население Прерадович задържал като заложници 13 души, но за Славейков те не били достатъчни, защото неколцина от избягалите старозагорски бейове били орга­низирали разбойнически банди, които върлували из окол­ността на града и предавали селата на огън, а населението им избивали. Славейков предлагал: броя на заложниците., да бъде увеличен, да се поставят под надзор семействата на избягалите бейове и да се арестува богатият и влиятелен турски първенец Емин паша, който служел за връзка между въпросните заложници и турското население, а чрез него и с разбойническите банди. Прерадович одобрил пред­ложенията на Славейков, но по-горното руско командуване отказало да ги изпълни, понеже Емин паша бил спечелил доверието на ген. Столетов и, както ще видим, с този от­каз извършило една фатална грешка.

Но настъпват страшните дни за Стара Загора поради бойните успехи на много по-силната армия на Сюлейман паша. Руските войски и българските опълченци се сража­ват геройски, но очакваната помощ не идва и участта на града била решена. Като отговорно лице Славейков полага върховни усилия за спасяването на населението, но каква полза от тия усилия, когато руските войски и опълченците трябва да отстъпят и турското население, организирано от споменатия Емин паша, стреля от къщите си по тях и по бягащите българи. Неприятелят навлиза в града и се отда­ва на палежи, грабежи, убийства. Когато всички бягат презглава, Славейков, възседнал коня си, се отправя за дома си, за да види какво става със семейството му. Отвсякъде се чуват писъци и ридания, подире му летят и свистят куршу­ми и от крайните махали на града се издигат пламъци и дим. Като вижда, че всичките му близки са избягали, той също напуска града — един от последните, които успяват да се спасят.

Най-малкият му син Пенчо Славейков, тогава още 11-годишно момче, си спомнил за големите тефтери, над които гледал баща си да пише, и ги скътал някъде на скришно място, но това не им помогнало — изчезнали безследно, как­то изчезнали и всичките сандъци с книжовните трудове и фолклорните материали на баща му. Тая загуба, и то мно­го голяма загуба за родната ни наука, Петко Славейков не може да прежали до края на живота си.