ЧЕРНИЯТ ВЪЛШЕБНИК, СТЕФАН РОБЕВ, 1972 |
ЧОВЕКЪТ —
ПРОТИВ
ОРГАНИЧНАТА ХИМИЯ
Два големи белоглави лешояда кръжаха бавно
в тихото небе.
Под тях беше равно поле. Ямите и рововете
се изглаждаха от разстоянието, а разпръснатите черни предмети ставаха толкова
малки, че само орлите можеха да ги разпознаят.
Колко много са труповете днес! Друг път не
е имало толкова много трупове.
Орлите свиха могъщите си криле и като два
камъка започнаха да падат. Близо до повърхността на земята те отново ги
разпериха. Но защо полетът им стана толкова несигурен? Нещо беше смутило
ситото им спокойствие. Те искаха отново да се издигнат, но не можеха. Земята, труповете,
зеещите окопи ги привличаха сякаш с неотразима сила. Те с усилие кацнаха. Това
беше последният им полет. Не след дълго и младият, и старият лешояд бяха
мъртви.
Само един никому ненужен пъстър календарен
лист показваше 1917 година. Под цифрата още можеше са се прочете надписа „За
пълна победа!“
Двата лешояда паднаха върху полето на едно
интересно сражение. Войниците не бяха стреляли. Те бяха умрели от нова смърт,
непозната на военните историци — смърт, лишена от всякакво патриотично
значение, за да бъде рисувана от военните художници. Войниците бяха просто
отровени. Липсваше и оптимистичният процент оцелели, колкото и малък да биваше
той, за да вдъхва глупавата вяра: „В края на краищата на война не умират
всички.“ Тук, на това поле, бяха мъртви именно всички, без нито едно единствено
изключение. Всички.
Отровата, която германците бяха използвали
срещу французите, още нямаше популярно наименование. Вестникарите имаха нужда
от название, за да опишат картината на нейната мощ, и затова набързо я нарекоха
на името на най-близкия град Ипр. Какво представляваше ипритът? Какво можеше да
каже наименованието му на опечалените съпруги и деца, на които щяха да съобщят:
„Вашият мъж, вашият баща, загина геройски, поразен от иприт“? Можеше ли въобще
човек да бъде герой срещу неодушевената сила на отровата?
Ето откъде започна цялата предистория на
тези трагични въпроси.
През
1886 година двадесетгодишният руски химик Николай Зелински беше изпратен на
специализация в Германия. Към коя лаборатория беше най-добре да се насочи? По
това време в Германия блестяха множество световно известни имена. Виктор Майер
беше наскоро открил тиофена и усилено работеше върху всички органични
съединения на сярата, които можеха да имат отношение към неговата синтеза.
Бъдещият световно известен съветски академик реши да започне изследователската
си работа с проучването на някои вещества от тази група.
Един ден младият русин получи ново
съединение, на което по-късно определи и формулата
Тежка жълта течност с характерна миризма.
Какви ли свойства притежаваше? Скоро Зелински разбра, че това обикновено
изглеждащо съединение всъщност е съвсем необикновено. Чрез синтезирането му
той, също както е в старата арабска приказка, беше отворил шишето със злия дух,
който вече не пожела, а и не можеше да се върне обратно. Не подозирайки
опасността от допира с бъдещия иприт, Зелински беше работил с него, без
специални предпазни мерки.
Зелински прекара тежко отравяне. Животът
му дълго беше застрашен и само случайността стана причина дейността на един
велик химик да не бъде прекъсната още в началото. Ипритът беше много силна отрова,
но той не беше станал още бойна отрова. За това се искаше време, за да узрее
ужасната идея в главите на генералщабните офицери.
Навярно няма хубава смърт. Но смъртта от
ипритовото отравяне е неизразимо жестока. Ипритът разязвява кожата, прониква в
тялото и поразява всички органи. Той не притежава бруталността на удрящата
брадва и на избухналата граната. Неговото действие може би именно заради това е
много по-страшно.
Рядко една престъпна крачка не бива
последвана от втора. Та нали в органичната химия имаше още толкова много други
приготвени и аку ратно подредени съединения на въглерода !
— Предложете още нещо! — заповядаха военните.—
Отечеството е в опасност.
Оставаше да се надникне в обемистите
томове на химичните справочници. В края на краищата заповедите не се обсъждат,
а се изпълняват. Разгръщането на архивите показа, че арсеналът от съединения за
лесно умъртвяване още отдавна е добре обзаведен.
Ние си спомняме, че братът на Хъмфри Дейви
— Джон Дейви, беше получил още през 1811 година карбамид. Но от какво? От
фосген и амоняк. А какво представлява фосгенът? Наименованието му означава „роден
от светлината“, но самият той може да ражда не светлина, а смърт.
Газът, получен от въглероден окис и хлор
под въздействието на светлината, е силна отрова. Попаднал в белите дробове, той
се разпада постепенно от влагата на въглероден двуокис и солна киселина. Сол-
ната киселина предизвиква смъртоносен белодробен оток.
Една бойна отрова обаче не трябва само да
убива. Тя трябва да убива при ниска себестойност. Убитите след това ще бъдат
заровени, те не могат да се продават, за да се платят разходите. Фосгенът
отговаряше на това изискване. Той беше една евтина отрова.
А какво правеха фабрикантите на багрила
през време на войната? Багрилната промишленост замираше. Търсеше се само черна
боя за траурните кърпи. Затова те се ориентираха към производството на експлозиви,
а след като беше разработена техниката на химичната война и към бойните отрови.
Вместо повече храна за войниците към фронта потеглиха стоманени цилиндри с
твърде ясни надписи „Силно отровно!“
— Ние, индустриалците, не бива да
осиромашаваме само заради това, че имало война.
Дицианът,
циановодородът също се харесаха на жадните за химични подвизи войнолюбци. Но
само наследството от старите изследвания не
ги задоволяваше. Те искаха да имат под ръка лаборатории, които специално да се
занимават с изобретяването на нови бойни отрови, а не да разчитат на случайни
открития, както беше станало с иприта.
В строго охранявани райони, в добре
замаскирани сгради започнаха работа изследователски центрове, които хората
нарекоха черни. Тяхната дейност се командуваше от лица във военни мундири.
Изследванията и резултатите от тях не ставаха достояние на никое научно списание.
Научите трудове се означаваха с цифри и условни заглавия.
Какви бяха специалните познания на хората,
които работеха в черните лаборатории? Това беше военна тайна. Но не беше
военна тайна това, че те бяха симпатични и възпитани, имаха семейства и както
всички бяха привързани към децата си. Докато работеха върху проблемата как да
синтезират нова отрова за масово унищожение на други бащи и съпрузи, те си
разменяха рецепти за лекуване на детска кашлица и си услужваха със сведения за
най-добрите учители по пиано.
В черните лаборатории звучаха гордо
имената като люисит, адамсит, хлорпикрин — шедьоври на изкуството да се
поразява организмът, но името човек не звучеше никак гордо. Името човек седеше
свряно някъде между имената на плъха, кучето, морското свинче и другите лабораторни
животни. Това име се свързваше единствено с онези отровни части от грама,
които се наричаха смъртна доза.
Както всички служащи и хората от черните
лаборатории бяха загрижени за своите заплати.
— Какво ще стане с нас, когато войната
свърши?
По-старите загадъчно се усмихваха:
— Нашата война никога не свършва — казваха
те. — Битките и сраженията свършват, но нашата война не. Тя продължава винаги.
Те излязоха прави. Краят на Първата
световна война не само че не стана причина за прекъсване на изследователската
работа върху бойните отровни вещества, но даде възможност да се отделят за тях
още по- големи средства. Възникна следният лозунг:
„Ние бяхме заварени неподготвени от
химичното оръжие на противника през Първата световна война. Но за Втората
световна война ние ще вземем още отсега всички необходими мерки!“
Така нареченият обикновен човек не знаеше
подробностите за тези приготовления, но той инстинктивно чувствуваше, че срещу
него се крои някакъв страшен заговор. Човешките маси се развълнуваха по земното
кълбо, запротестираха, закрещяха.
— Долу химичното оръжие! Долу химичната
война!
Мислещите представители на всички
политически групировки бяха
единодушни, че бойните отровни вещества
трябва да се забранят със закон и употребата им да се обяви за международно
разбойничество. Най-активна световна сила в това направление беше Съветският
съюз.
Официалният резултат от протестите на
човечеството беше подписването на известното Женевско споразумение, според
което всички държави се задължават да се откажат от употребата на химично
оръжие, под какъвто и да е предлог.
Няколко държави обаче отказаха да подпишат
споразумението.
Основен принцип на дипломацията е
принципът на пълното взаимно недоверие. Въпреки новия международен документ
никоя страна не престана да произвежда бойни отрови. В Германия вече се бе
появил призракът на нацизма, а за плановете на
нацизма химичното оръжие беше също така важно, както и останалите видове
оръжие. Черните лаборатории засилиха работата си.
Започна надпревара за все по-изискани и
съвършени химични средства за масово унищожение. Едно, второ, десето, стотно
съединение — всички всяващи все по-голям ужас. В молекулите на органичните
съединения се вкарваха атомите на флуора, радикалите на циана и на фосфорната
киселина, известни със свойството си да увеличават отровността и затова ги
нарекоха със зловещото наименование „токсогенни“ групи (токсогенен — раждащ
отрова). В резултат от тази престъпна изследователска дейност се родиха табунът
и заринът. Те притежават толкова силно поразяващо действие, че пред тях ипритът
и фосгенът започнаха да приличат едва ли не на невинен моден парфюм.
Заедно с разнообразяването на убийствения
асортимент от различни бойни отровни вещества науката раждаше постепенно и
средства за предпазване от тях. Създадоха се и непрекъснато се
усъвършенствуваха газовите маски (противогазите), тежките и леките
противохимични облекла. За да направят обаче борбата с бойните отрови
по-трудна, военните химици измислиха още през Първата световна война един
остроумен метод —метода на отровните коктейли. Следният пример ще поясни тази
идея.
Фосгенът се задържаше от филтрите на
първите противогази. Адамситът обаче не се задържаше. Макар по отровност да
отстъпва на фосгена, той предизвиква такова задушаващо кихане, каквото познава
само онзи, който е изпитвал действието му. Фосген плюс адамсит. Ето удобната
смъртоносна комбинация, чудният коктейл. Адамситът прониква през дихателя на
противогаза и предизвиква такава реакция, че засегнатите не могат да издържат
и откриват лицата си. Тогава фосгенът довършва със сигурност започнатата
работа . . .
Химичното оръжие беше употребено и срещу
невъоръжени хора, когато след започването на Втората световна война нацистите
се заеха с така нареченото „окончателно разрешаване на еврейския въпрос“. Зад
това кратко определение се крият много милиони предумишлени и злодейски
убийства.
След войната, през време на започналите
процеси срещу нацистките военнопрестъпници, се чуваха обвинителни формули от
вида:
— Виновен за смъртта на не по-малко от 100
000 души.
— Виновен за смъртта на не по-малко от 1
000 000 души.
Какви бяха тези цифри? Пистолетът,
картечницата, оръдието не могат да превърнат ръката на един човек в убиец с
такава производителност. Но химичните оръжия могат. Когато четем разказите за
лагерите Дахау, Освиенцим и Треблинка, ние потръпваме от ужас пред тяхната
организация, пред превръщането на смъртта в индустрия.
Влакове от цяла Европа пренасят поточен
график човеците — суровина за тази индустрия. В приемателния пункт на лагера
суровината се приема от онези „щастливи“ лагеристи, оставени живи, за да не се
цапат ръцете на нацистите. Хората се подреждат и веднага заминават към огромни
помещения, по външните стени на които има нарисувани прозорци, перденца, дори
саксии с цветя. Те отиват да се изкъпят, да се дезинфекцират и след това . . .
Всъщност няма никакво „след това“. Вместо
топла вода душовете изригват невидимите смъртоносни струи на силно отровен газ.
Всичко е предварително изчислено, уточнено и проверено. Двадесет минути
тровене, десет минути вентилация, петнадесет минути, за да влязат лагеристите
за извличане на труповете. И всичко е готово за следващата смяна.
Медицинската експертиза след войната,
дадена от видни психолози и психиатри, призна нацистите, организирали всичко
това, за душевно напълно нормални . . .
Подготвил за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ
Подготвил за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ