ЛОРА ДО ЯВОРОВЪ - ПРЕДГОВОР, Г. НАЙДЕНОВА /ПОСЛЕДНА 3-ТА ЧАСТ/

Сам Яворов чувствува много добре и своята вина към Лора — ако изобщо може да се търси някаква вина в това, че неговият поглед е бил твърде много вглъбен във виденията на вътрешния му свят, за да разбере, какво става вън от него, в нейната душа. Лора безспорно не е първата, нито последната жена, нераз-брана от своя мъж. Нейната болезнено чувствителна и изморена от всичко изживяно душа обаче не може да понесе тази трагедия, която е обикновената, макар и премълчана трагедия не в едно семейство. Лора не иска да разбере, че той, като поет, не принадлежи не само на нея, но дори и на себе си. Че той е жертва на нещо по-силно от самия него — на онзи вътрешен демон на гениалността, който живее у всеки голям творец, и който един Хайне чувствува като свой двойник (Doppel-gänger), който кара Лермонтов да мисли, че живее два живота, и който Стефан Цвайг открива с гениално прозрение у Хьолдерлин, Клайст и Нитче в своята книга „Der Kampf mit dem Dämon“ (Борбата с демона). Това е трагизмът на божиите избраници, който П. Тодоров възпя с толкова красота в своята „Слънчова женитба“ — „над всичко да грееш, всичко да радваш, а сам себе да не можеш да сетиш“. И докато долу на земята се пеят песни за щастието на слънчовата невеста, тя сама вехне в Слънчовите палати, забравена от своя мъж, който „сам себе си е забравил“ в творческия си екстаз.

Трагизма на тази съдба Яворов разреши в своите „Сенки“:

„Те шепнат може би, но може би и викат,

но може би крещят; — те няма да се чуят,

две сенки от нощта, през толкоз светлина...

Те няма да се чуят, ни ще се досегнат,

сами една за друга в жажда и притома,

те — сянката на мъж и сянка на жена! “

Същия трагизъм Лора разреши с един куршум в сърцето си.

Тази бездна, която обгръща душата на всеки голям творец, може да бъде прекрачена. За това свидетелствува любовта на Яворова с М. Тодо­рова. Но тя е още шестнадесетгодишна. Нейната любов към поета е самоотречение. Цялото й същество като че ли е готово да загуби всеки миг себе си, за да се намери отново само в него. И не е чудно, че любовта на Мина е най-плодотворна за поета. Най-хубавите от Яворовите песни са рожби на тази любов.

Лора не е от този тип жени. У нея има странна смесица от много женственост и мно­го демоничност. И преди всичко една преждевременно разстроена и разнебитена от всичко из­живяно душа. Може би без това нейно минало техният път би тръгнал в по-друга посока. Защото Лора притежава иначе богата душа и безспорен писателски дар. Тя има дори начертан голям план. Сама превежда драмата му „Когато гръм удари“ на френски, като се надява да издействува поставянето й в Париж чрез хо­датайството на секретарката на Сара Бернар, с която е близка приятелка. За тази цел Лора настоява да заминат и двамата за Париж. Доколко обаче една писателска работа би могла да утоли нейната жажда и да запълни онова, което той не може да й даде, свидетелствува сама тя в едно свое писмо: „Ще те моля, по никакъв начин да се не печата това, което ти дадох. Аз имам и ще имам достатъчно грижи, за да нямам време да мисля за някаква си моя литературна деятелност. Първата, единствената грижа ще бъде, да бдя над живота на нашата любов, да бдя неу­морно, всекичасно. Аз не трябва, не мога да те загубя. Но това ти разбираш по-добре от мене“.

В този постоянен страх, че може да го за­губи всеки миг, Лора живее непрекъснато след женитбата им. От тук болезнените й съмнения и истеричните сцени на ревност, за които вече говорихме. Малко преди трагедията на 29 ноемврий сестрата на Яворова — Екатерина — получава писма от Лора и Яворова. „И двете писма“ — разказва тя — „ме изненадаха със своя песимистичен тон. Докато обаче писмото на Пею беше цяло изпъл­нено с болка по черната съдба на Македония, Лориното писмо се мъчеше да прикрие една друга голяма болка. По тази скрита мъка аз веднага разбрах, че между тях двамата има недоразу­мения“.

И без това напрегнатият душевен живот на Лора се подклажда още повече отвън. Защото г-жа Каравелова не забравя непрекъснато да й напомня, че Яворов всеки ден може да я остави. Лора загатва понякога да замине при сестра си в Париж, и тази временна раздяла би била може би най-доброто в случая. Но тя никога не е мислила сериозно да замине без Яворова. За това говори и г-жа Р. Бонева: „Лора не можеше нито час без Яворова. Всички около нея чувствувахме, че тя няма да има сили да го остави и замине“. По­казанията на слугинята за писмата, които Лора й дава, за да чуе само Яворов, че пише на сестра си за заминаване в Париж, а после ги взема от нея и така ги оставя неизпратени, са също доказателство за това. В такова състояние на отноше­нията им необходим е малък повод, кой­то да донесе трагичната развръзка. Вечерта у д-р Тихови една по-остра забележка на Яворов към Лора по повод съмнението и ревността й към г-жа Дора Конова, няколко нервно разменени думи след прибирането им в къщи, един миг на потъмнено съзнание от засегнато женско често­любие и ревност — един миг, в който човек внезапно проглежда в живота, като в склю­чена бездна от безсмислие, в която няма нищо хубаво в спомена за миналото, нищо в смисъла на сегашното, никаква вяра в утробата на бъде­щето — и куршумът развързва възела на всич­ките съмнения и трагизъм, който животът е сплел. От тук започва трагичната ирония на съдбата. След своята смърт Лора заживява нов живот — и в съзнанието на обществото и в душата на поета.

Същото това общество, което ден преди това е хранело ненаситната си жлъч с фантастични из­мислици за „авантюрите“ на Лора, сега в миг се настройва срещу по-слабата страна — срещу Яво­рова. От тук започва трагедията на поета. Днес, двадесет години след неговата смърт, мълвата все още не престава да сипе жлъч и върху праха на неговите кости. Можем да си представим какво е било тогава, когато всички онези, които не са могли да му простят славата, са сдружили своята низка мъст с вестникарските сензации, с неве­жеството и пристрастието на неколцина представи­тели на нашето правосъдие и с всичката варварщина на обществената съвест, за да доубият поета.

Четох документите по делото. Мъчих се да открия нещо от онова, което накара неколцина служители на правосъдието да бъдат толкова при­страстни и несправедливи към Яворова. Ако и днес все още документите по това дело не са необходими срещу незаглъхналата клевета, като бъл­гарка, бих желала да бъдат унищожени. Защото те са документи за онази варварщина, която при всичката ни културност и днес продължава да убива всичко, което нашата злоба оцени, че се е издигнало с една глава по-високо от нас. Не зная, с каква съвест прокурорът и съдиите са прочели вестта, че Яворов е посегнал втори път на живота си.

Един от доводите в обвинението на проку­рора е, че Яворов не е посегнал втори път на жи­вота си, за да се доубие: „Ако Яворов е посегнал на живота си, защото той без Лора е пра­зен и безсмислен“, пише г. Огнянов в заклю­чението, „той можеше да направи това и в един по-послешен момент, когато е бил под тежестите на недъзите от първия вистрел“. И по-нататък сам търси дори оправдание за това: „Че той не е посегнал повторно върху живота си може да се обясни с това, че след първото от­чаяние и забрава, инстинктът за самосъхранение заговорва в поета-лирик“.

Всичко това се чете на Яворова, и всеки може да си представи въздействието върху неговия и без това разнебитен дух. В пепелта на ками­ната в стаята на поета през последните му дни постоянно лежи заровен револвер, за да може да се застреля всеки миг. В такива часове Яво­ров изповядва пред своя зет: „Идва ми да отида и си тегля куршума на сръбска земя“. Годината, която той изживява след смъртта на Лора сляп, изоставен от мнозина прия­тели, обруган от обществото, е година на истинско слияние на душата му с Лорината. Ле­дената стена, под която той бе роден, сега се превръща в гранитната тъмница на слепотата, в която протичат последните дни на живота му. Заключен в своята вечна нощ, Яворов се отдава на един особен род мистицизъм, граничещ с фатализъм. Той моли да му препрочитат писмата на Лора и в тях вижда потвърждение на този фатализъм.

„Нейната любов бе едно много сложно и тъмно чувство, което неминуемо водеше към смъртта “ — пише той в последните си дни — „друго удовлетворение то не можеше да намери ! И сега, като ми препрочитат нейните писма, като се мъча да си припомня онова, което е било, пред мене постепенно се открива най-голямата истина на станалата случка. Нашите съдби бяха решени в деня, когато си подадохме ръка! “

Нейните писма са изповедта на трагизъм, който надхвърля рамките на личната съдба. Преди двадесет години, в една свободна политически, но още с робски инстинкти действителност, не е било нещо съвсем обикновено жена да се опита сама да гради живота си. Трагичното е там, че Лора, която вън на всяка крачка е ма­нифестирала своето пренебрежение към обществе­ното мнение, дълбоко в душата си изкупва же­стоко своята смелост. Нейният път от младото суетно, сантиментално момиче до „тъмната, черна жена с изнасилена, смутена душа“ и най-сетне до последния й опит да се примири със себе си и с живота чрез силата на любовта — това е път на една вечна триактна трагедия в живота на же­ната. И не е ли странно, че същата тази жена, която в първите писма заявява, че не вярва в жертви и не е способна на тях, в края дава най- голямата жертва — своя живот ? На изплашения вик на Яворова, когато я държи в ръцете си с пронизано вече сърце: „Лора, защо направи това?“ — тя шепне само: „защото те обичах много“. В този миг, в който тя скъсва с живота, настъпва нейното примирение с живота. И животът не й остана длъжен. Като че ли по волята на съдбата Яворов трябваше да изживее самотен и сляп една година след нейната смърт. Затворен в своите страдания и в своята самотност, той проглежда в жертвата на друг самотен живот. Едва сега настъпва часът за „голямото осъществяване“.

Докато в първите дни след катастрофата и пред зетя си и пред брата си Яворов понякога негодува срещу Лора, която е причина за всичките му страдания, постепенно все повече се затваря в своя мистицизъм, и сега тя се явява в съвършено нова светлина. За него Лора става жертва. Жертва за която и той чувствува, че е до известна степен виновен. Пред своя зет Яворов постоянно повтаря: „Лора беше болна. Аз трябваше да раз­бера това“.

„Вече като сляп“ — разказва г-жа Р. Бонева, „Яворов дойде веднаж у дома. Непрекъснато чупеше пръсти и се каеше: „Аз не я разбрах. Защо Вие, които сте виждали, как тя страда, не ми казахте още тогава, защо не дойдохте в теа­търа да ми кажете, че Лора всеки ден плаче, за­щото се чувствува пренебрегната от мене? „Непре­къснато повтаряше: „Едва сега я обичам тъй, както тя искаше да я обичам“ — и пак чупеше ръце... “

Трябваше да се сбъднат думите на Лора в едно писмо до Яворова от Париж: „Един ден ще стане и друго. Един ден ти даже и без много да ме обичаш, ще жалиш много за моята любов. Това е неизбежно. Ще видиш. Ще го купя на всяка цена, даже ако е необходимо да не жи­вея повече“.

Едно спокойно, широко просветление е разляно над последните часове на поета. В дългите монолози на тези самотни часове духът на Лора е винаги около него. А заглъхналите вече за външния свят струни на душата пеят една един­ствена песен — некролог за нея. Яворов не написа този некролог. Може би и не иска да го на­пише — за да не докосват нечистите пръсти на това жестоко общество самотната трагедия на две души.

Един ден, когато всички заинтересувани лица отминат, а с тях заглъхне и клевета, и жлъч, този некролог ще възкръсне в душата на поко­ленията — една недопята песен на вечното чо­вешко страдание и самотност.

Ганка Найденова